— Говори, Халеф, говори! Нещастие ли се е случило?
— Да. Аллах прибра баща ти при прадедите му.
Младежът стоеше пред нас, неспособен да каже нито дума. Той гледаше говорещия с изпълнени с ужас очи, а лицето му пребледня. Най-сетне успя да продума, но каза нещо съвършено различно от онова, което бях очаквал.
— Кой е този човек? — попита той.
— Това е Кара Бен Немзи, когото заведох при баща ти. Преследвахме двама убийци, които тръгнаха през блатото.
— Баща ми ли ви водеше?
— Да, той. Убийците бяха подкупили Арфан Ракедим и ни устроиха засада. Те застреляха баща ти. Той и конете потънаха в блатото, а нас Аллах спаси.
— Къде са убийците?
— Единият умря под солта, а другият замина с водача си за Фетнаса.
— Значи пътеката тук е разрушена?
— Да, не можеш да вървиш по нея.
— Къде потъна баща ми?
— Там, на трийсет крачки оттук.
Омар отиде дотам, докъдето соленият пласт беше здрав, гледа известно време втренчено пред себе си и след това се обърна на изток:
— Аллах, ти, Бог на всемогъществото и справедливостта, чуй ме, Мохамед, ти, Пророк на най-височайшия, чуй ме! Вие, халифи и мъченици на вярата, чуйте ме! Аз, Омар Бен Садек, няма да обръсна брадата си и няма да вляза в джамия, докато убийците на моя баща не идат в ада! Заклевам се!
Бях дълбоко потресен от тази клетва, но не можех да възразя срещу нея. След това Омар седна при нас и помоли с почти неестествено спокойствие:
— Разкажете ми!
Халеф изпълни желанието му. Когато той свърши, младежът стана.
— Елате! — Само тази единствена дума изрече той и тръгна по посока на Фетнаса.
Преди това бяхме минали през най-трудните места на пътя. Вече нямаше такава голяма опасност, от която да се страхуваме, въпреки че вървяхме през нощта. Сутринта стъпихме на брега на полуостров Нифсауа и видяхме пред себе си Фетнаса.
— И сега какво? — попита Халеф.
— Само ме следвайте — отговори Омар.
Това бяха първите думи, които чух от него от вчера насам. Той тръгна към най-близката до брега колиба. Пред нея седеше един възрастен мъж.
— Ес селям алейкюм! — поздрави Омар.
— Ве’алейкюм ес селям! — благодари старецът.
— Ти си Абдуллах ел Хамис, продавачът на сол, нали?
— Да.
— Виждал ли си водача Арфан Ракедим от Крие?
— Той пристигна тук с един чужденец малко преди разсъмване.
— И какво направиха след това?
— Водачът остана при мен да си отпочине, а после отиде при Бир Рекеб, за да се върне оттам към Крие. Чужденецът обаче си купи кон от сина ми и попита къде е пътят за Кбили.
— Благодаря ти, Абулмилх.[25]
Омар продължи пътя си мълчаливо и ни заведе в една колиба, където хапнахме малко фурми и пийнахме по чашка лагми. След това тръгнахме към Бешни, Негуа и Мансурах, където на запитванията си получавахме отговори, според които следвахме търсения от нас човек. От Мансурах не беше далеч до големия оазис Кбили. Тогава там все още имаше един турски векил, който под надзора на бея в Тунис управляваше полуострова Нифсауа. За целта на разположение му бяха предоставени десет войници.
Най-напред се насочихме към едно кафене. Но Омар не го свърташе на едно място. Той ни остави и се върна чак след час.
— Видях го — съобщи той.
— Къде? — попитах веднага.
— При векила[26]. Той е негов гост и е облечен в разкошни одежди. Ако искате да говорите с него, трябва да побързате, защото сега е време за прием.
Любопитството ми беше възбудено във висша степен. Един преследван, с обявена за главата му награда убиец беше гост на султански наместник! Странно!
Омар ни преведе през празен мегдан до ниска, каменна къща, по чиито външни стени нямаше и следа от прозорци. Пред вратата стояха войници, които се упражняваха под ръководството на един онбашия[27], а таббаала[28] гледаше облегнат на вратата. Пуснаха ни, без да се формализират, а един негър ни попита какво желаем. Той ни отведе в селямлъка, помещение с голи стени, чиято единствена подредба се състоеше от стар килим, постлан в един от ъглите на стаята. Върху него седеше човек с безизразни черти на лицето и пушеше тютюн от една прастара персийска хукаа[29].
— Какво искате? — попита той.
Тонът, с който бе зададен този въпрос, не ми се понрави. Затова му отговорих с контравъпрос:
— Кой си ти?
Той ме погледна слисано.
— Векилът! — изплъзна се от устата му.
— Искаме да говорим с госта, който днес или вчера е пристигнал при теб.