— Халеф, внимавай! — прошепнах аз на хаджията, който също като мен внимателно беше наблюдавал всичко.
— Между тях и него, напред, сихди! — прошепна той. Дребосъкът веднага ме беше разбрал. Хадедихнът рискува да направи няколко смели скока върху задниците на стоящите зад него коне, които не очакваха подобна нечувана дързост, и още преди да успеят арнаутите да се окопитят, той стигна до собствения си бегач, дръпна юздите от ръцете на този, който държеше коня, и препусна настрани, но не нагоре или надолу по пътя; а направо към рекичката.
След него се разнесе многогласен вик на изненада и ярост.
— Твоят пленник бяга — извиках аз на предводителя на петдесетте. — След него!
В същото време обърнах коня си и се спуснах след беглеца. Халеф препускаше до мен.
— Не толкова близо до мен, Халеф! Отдалечи се! — предупредих го аз. — Язди така, че да не могат да ни улучат, като стрелят!
Това беше бясно преследване. За щастие преследвачите решиха най-напред да настигнат Мохамед Емин, но като видяха, че конят му превъзхожда техните, и посегнаха към оръжията, преднината му вече беше станала много голяма. Освен това те бяха възпрепятствани в употребата на оръжието си, защото ние с Халеф не яздехме по права линия, а на къси зигзази, като полагах всички усилия да създам впечатлението, че конят ми е непокорен. Той ту спираше и се изправяше на задните си крака, ту се втурваше напред, посред галопа свръщаше встрани, въртеше се на задните си крака около собствената си ос, спускаше се надясно или наляво, а след това рязко се обръщаше в правилната посока. Халеф също караше коня си да прави подобни движения и стана така, че преследвачите не можеха да стрелят от страх да не улучат нас.
Шейхът на хадедихните смело беше нагазил с коня си във водите на Каусер. Той благополучно излезе на другия бряг, а и ние с Халеф също. Преди и другите да успеят да направят същото, ние вече бяхме спечелили значителна преднина. Летяхме напред върху добрите си коне, държейки посока на северозапад, докато изминахме приблизително два часа път и стигнахме до друма, водещ от Мосул през Тел Кеф за Рабан-Хормусд и продължаващ в същата посока, която искахме да поемем преди Корсабад, Джерайе и Баадри. Едва тук хадедихнът спря коня си. Забеляза само нас двамата, защото другите отзад отдавна бяха изчезнали.
— Слава на Бога! — извика той. — Ефенди, благодаря ти, че не позволи на войниците да стрелят! Какво ще правим сега, за да изгубят следите ни?
— Как попадна в ръцете им, шейх? — попита дребният Халеф.
— Това ще ни каже по-късно, сега нямаме време — възразих аз. — Мохамед Емин, ти познаваш ли мочурливите места между Тигър и Джебел Маклуб?
— Яздил съм веднъж от Баашейка и Басани през Роз ул Аин за Дехук.
— Опасно ли е блатото?
— Не.
— Виждаш ли онзи хълм на североизток, до който може да се стигне след около три часа езда?
— Виждам го.
— Там ще се срещнем отново, защото тук трябва да се разделим. Не бива да продължаваме по пътя, тъй като могат да ни забележат и да отгатнат посоката, в която се движим. Трябва да навлезем в блатото, и то поотделно, за да се чудят преследвачите по коя следа да тръгнат.
— А нашите арнаути и башибозуци, сихди? — попита Халеф.
— Те не ни интересуват. И въобще по-скоро биха могли да ни попречат, отколкото да ни помогнат; те не могат да ми осигурят по-добра защита от моите паспорти и писма. Халеф, ти завиваш тук и държиш посока на юг! Аз ще яздя по средата, а шейхът продължава на север — всеки ще е на най-малко половин час път от другите.
Двамата се отдалечиха от мен, а и аз свърнах от утъпкания път към блатото, което наистина не беше непроходимо. Моите спътници изчезнаха от очите ми и аз се устремих към определената цел.
Вече няколко дни се намирах в състояние на напрежение, каквото от дълго време не бях изпитвал. Причината бе местността, която се ширеше пред мен. Няма друга страна на земята, която да носи толкова много и тайнствени загадки, както тази, която докосваха копитата на моя кон. Дори и да ги нямаше развалините на Асиро-Вавилонската империя, които можеха да се видят тук на всяка крачка, пред мен бяха планините, склоновете и долините, които са били обитавани от хора, чиято народност и религия много трудно биха могли да бъдат определени. Поклонници на огъня, поклонници на дявола, несторианци, халдейци, нахумити, сунити, шиити,. мутазилити, вахабити, араби, евреи, турци, арменци, сирийци, друзи, манонити, кюрди, перси, тюркменци: хора от тези народи, племена или секти можеха да се видят навсякъде наоколо и кой знае какви грешки и нарушения можеше да направи един чужденец при такова многообразие. Тези планини и до ден днешен димят от кръвта на хората, станали жертва на омразата между народите, на религиозната ревност, завоевателската страст, на политическото вероломство, на жаждата за грабеж и кръвно отмъщение. Тук жилищата на хората са нависоко по скалните пещери и оврази като гнездата на лешоядите, които са винаги готови да се спуснат върху нищо неподозиращата си жертва. Потисничеството и безогледното грабителство са породили онова спотаено озлобление, което вече почти не прави разлика между приятел и враг, и словото на помиряващата любов, проповядвано от християнските мисионери, е разпиляно на вятъра. Нека американските проповедници се хвалят с успехи — те биха могли да бъдат само мними, защото нивата не е подготвена да поеме семето на словото. Нека другите духовници правят и рискуват каквото искат: в кюрдските планини текат най-враждебните потоци и се събират в див водовъртеж, който може да стихне едва когато някой могъщ юмрук успее да раздроби скалите, създаващи водовъртежа, да потуши омразата и да размаже главата на отвратителния, промъкващ се тихо кръволок. Тогава пътищата ще са свободни за тези, които проповядват мир и възвестяват изцелението. И нито един обитател на тези планини няма вече да може да каже: «Аз станах християнин, защото иначе щях да ям бой от агата.» А този ага беше фанатичен мохамеданин!