— Това не бива да те учудва, защото подробно се осведомих за местността, през която се минава, за да стигнем до Амадие.
Това е всичко. Но сега напред!
Въпреки че двата пътя, които искахме да избегнем, се намираха на половин час един от друг, все пак успяхме да останем незабелязани. Щом видехме да се приближават хора отдясно, ние се отклонявахме наляво, а съзирахме ли хора отляво — препускахме надясно. В това отношение моят далекоглед много ми помагаше и само благодарение на него можехме да се чувстваме в безопасност. Най-сетне забелязахме Баадри.
Вече почти десет часа седяхме върху седлата и затова бяхме доста изморени, като стигнахме до планинските масиви, в чието подножие беше селото, представляващо седалище на духовния водач на поклонниците на дявола, както и на мирския глава на племето. Първия човек, когото срещнахме и поздравихме, попитахме за името на бея. Той смутено ме погледна. Съвсем бях забравил, че повечето джесиди не говорят арабски.
— Беин адъ не? (Как се казва беят?) — попитах аз на турски.
— Али бей — отвърна той.
— Нереде отуруор? (Къде живее?)
— Гел сени гьотюрюрюм! (Ела, ще те заведа!)
Джесидът ни придружи до една голяма, построена от камъни къща.
— Ичерде дуриор (Там вътре живее той) — каза мъжът, а след това се отдалечи.
В селото беше много оживено. Освен къщите и колибите забелязах и доста шатри, пред които бяха вързани коне и магарета, а между тях насам-натам щъкаха хора. Те бяха толкова много, че нашето идване, изглежда, изобщо не им направи впечатление.
— Сихди, я виж там! — каза Халеф. — Познаваш ли го? Той ми показа едно магаре, вързано до входа на къщата. Наистина това беше магарето на нашия бюлюк емини! Скочих от седлото и влязох вътре. Тогава чух тънкия фалцет на храбрия Ифра:
— Ти наистина ли няма да ми дадеш друго жилище?
— Нямам друго — сухо отвърна един глас.
— Ти си кехаята[137] тук, трябва да намериш.
— Вече ти казах, че нямам друго. В Баадри е пълно с поклонници и няма повече свободни места. Защо твоят ефенди не носи палатка със себе си?
— Моят ефенди ли? Той е емир, велик бей, който е по-прославен от всички джесидски князе.
— И къде е той?
— Емирът ще дойде по-късно. Най-напред трябва да залови един пленник.
— Да хване пленник ли? Да не си луд?
— Един избягал пленник.
— Аха!
— Той има ферман от султана и още един ферман, и много писма от мютесарифа, а ето ти и моето удостоверение.
— Твоят господар трябва да дойде лично!
— Какво? Той има право на диш-параси, а ти казваш, че трябва лично да дойде? Ще говоря с шейха.
— Той не е тук.
— Тогава ще говоря с бея.
— Иди при него!
— Да, ще отида. Аз съм бюлюк емини на султана, имам трийсет и пет пиастъра месечна заплата и не ме е страх от някакъв си кехая. Чуваш ли?
— Да, трийсет и пет пиастъра на месец! — чух го да казва почти весело. — И какво още получаваш?
— Какво още ли? Ще ти кажа. Два фунта хляб, седемнайсет лота месо, три лота масло, пет лота ориз, един лот сол и лот[138] и половина подправки дневно, освен това също и сапун, растително масло и смазка за ботуши. Разбра ли? А ако се надсмиваш над носа ми, който вече липсва, ще ти разкажа как го изгубих. Това се случи, когато бяхме пред Севастопол, Намирах се сред истински дъжд от куршуми…
— Нямам време да те слушам. Да кажа ли на бея, че искаш да говориш с него?
— Кажи му! Но не забравяй да споменеш, че няма да позволя да ме отпратите току-така!
Значи моята особа беше предмет на този шумен разговор. Влязох, последван от Мохамед Емин и Халеф. Кехаята тъкмо се канеше да отвори една врата, но при появата ми отново се обърна.
— Ето, идва самият емир! — каза Ифра. — Сега ще ти заповяда да се подчиниш!
Най-напред се обърнах към бюлюк емини:
— Ти тук? Как стигна до Баадри?
По лицето му се изписа леко смущение, но той не ми остана длъжен:
— Не ти ли казах, че ще избързам напред, твое превъзходителство?
— Къде са другите?
— Калкмъш дитмиш! (Изчезнаха, офейкаха, духнаха!)
— Накъде?
— Не знам, ефенди.
— Сигурно си видял!
— Само малко. Когато пленникът избяга, всички се спуснаха след него, също и моите хора и арнаутите.
— А ти защо не ги последва?
— Беним ешек — магарето ми не искаше, господарю. А освен това трябваше Да тръгна за Баадри, за да ти осигуря подслон.
— А ти видя ли добре избягалия пленник?
— Че как можех да го видя? Бях легнал на земята по очи, а когато станах, за да се включа в преследването, той вече беше изчезнал.