За мен това беше добре дошло заради сигурността на Мохамед Емин.
— Другите ще дойдат ли скоро?
— Кой знае! Зависи от Аллах. Той сочи пътя на правоверните насам или натам, надясно или наляво, както реши, защото пътищата на хората са записани в китаби такдид (книгата на провидението).
— Али бей тук ли е? — попитах старейшината на селото.
— Да. Бу капънън ичинде! (Зад тази врата!)
— Кажи му, че искам да говоря с него!
Докато той влизаше в другата стая, Ифра смушка дребничкия Халеф в ребрата и поглеждайки към Мохамед Емин, му каза тихо:
— Кой е този арабин?
— Един шейх.
— Откъде е?
— Срещнахме го по пътя. Приятел е на моя сихди и ще остане при нас.
— Чок бакшишлер верирме? (Дава ли много бакшиш?)
— Бу кадар! (Толкова!) — каза Халеф, като разпери десетте пръста на ръцете си.
За добрия бюлюк емини това беше достатъчно, както забелязах по сияещата му физиономия. После вратата се отвори и старейшината на селото се върна. Зад него се появи млад мъж с поразително хубава фигура. Беше висок, строен, с правилни черти на лицето и с очи, чийто плам привличаше. Носеше фино избродирани панталони и хубав жакет, а изпод тюрбана му се подаваха буйни, великолепни къдрици. В пояса му беше затъкнат един нож, чиято дръжка беше изкусно украсена.
— Хош гелдин! (Добре дошли!) — каза той, като най-напред подаде ръка на мен, след това на шейха, а накрая и на Халеф. Обаче, изглежда, изобщо не забелязваше бюлюк емини.
— Аф буюрун султанъм (прощавай, господарю, че влизам в твоя дом) — отговорих аз. — Вечерта приближава и исках да те попитам дали някъде тук при теб ще се намери място, където да можем да подслоним глава за почивка.
Беят внимателно ме огледа от глава до пети и след това отвърна:
— Не е редно един пътник да бъде питан откъде идва и накъде отива. Но моят кехая ми каза, че си бил емир.
— Не съм емир и изобщо не съм арабин, нито пък турчин, а алеман от далечна Европа.
— Немец ли? Не познавам този народ и още не съм виждал никого от неговите синове. Но чух за един, с когото много бих искал да се запозная.
— Мога ли да попитам защо?
— Защото трима от моите хора му дължат живота си. Той ги е освободил от тежко пленничество и ги е завел при хадедихните.
— Те тук, в Баадри ли са?
— Да.
— А не се ли казват Пали, Селек и Мелаф?
Али бей изненадано отстъпи крачка назад.
— Ти ги познаваш?
— Да. Именно аз се казвам Кара Бен Немзи и съм немецът, за когото говориш. Този човек е Мохамед Емин, шейхът на хадедихните, а другият е Халеф Омар, моят придружител.
— Възможно ли е? Каква изненада! Сени куджаклаяйъм! (Трябва да те прегърна!)
Али бей ме притегли към себе си и ме целуна по двете бузи.
Същото направи с Мохамед Емин и Халеф, само че не целуна Халеф. След това ме хвана за ръка.
— Челебим, мюнасиб гелдин. (Господарю, идваш точно навреме.) Имаме голям празник, на който обикновено чужди хора не се допускат, но ти трябва да се радваш заедно с нас. Остани тук, докато траят тържествата, и въобще колкото искаш.
— Ще остана, ако това се харесва на шейха. Трябва да знаеш, че сърцето му го тегли напред, за което също ще ти разкажем.
— Знам. Но въпреки всичко ви моля да останете. Моята къща е и ваша, а моят хляб е и ваш хляб. Бъдете наши братя!
Докато минавахме през вратата, чух Ифра да казва на старейшината:
— Чу ли, старче, колко прославен емир е моят ефенди? Затова окажи и на мен подобаващата чест!
Покоите, в които влязохме, бяха скромно подредени. Шейхът и аз трябваше да седнем от двете страни на Али бей. Той все още не беше пуснал ръката ми, но продължаваше внимателно да ме наблюдава.
— Значи ти си мъжът, който е разбил враговете на хадедихните?
— Искаш да ме накараш да се изчервя от срам ли?
— … и който през нощта сам, без чужда помощ е убил един лъв! Бих искал да бъда като теб. Християнин ли си?
— Да.
— Всички християни са по-силни от другите хора. Но и аз съм християнин.
— Джесидите християни ли са?
— Те са всякакви. Взели са най-доброто от всички религии.
— Сигурен ли си в това?
Али бей сбърчи вежди.
— Казвам ти, ефенди, че в тези планини не може да властва нито една религия, защото нашият народ е разделен, племената ни са разединени, а сърцата — разкъсани. Една добра религия трябва да проповядва любов. Но една доброволна, бликаща от душата любов не може да хване корен при нас, защото почвата на нивата ни се състои от омраза, жажда за мъст, предателство и жестокост. Ако имах достатъчно власт, бих проповядвал любов, но не с устните си, а с меч в ръка, защото там, където трябва да вирее едно благородно цвете, най-напред трябва да бъдат изтръгнати бурените. Или мислиш, че една проповед е в състояние да превърне една зехерлилаханя[139] в карамфил? Градинарят може да направи цветовете на отровното растение по-кичести и по-красиви, но отровата ще си остане коварно скрита в тях. Казвам ти, че проповедта на моя меч ще направи от вълците агнета. Който обърне внимание на тази проповед, ще бъде щастлив, но който се съпротивлява, ще го смажа. Едва тогава ще мога да прибера меча в ножницата си и да се върна в моята шатра, за да се радвам на делото си. Щом веднъж любовта възтържествува, тогава значи е вярно това, което свещената книга на християните казва за нея: «мухабет битмес» (любовта никога не пресъхва).