— Кой си ти?
— Ето паспорта ми.
Подадох документа на турчина. Той му хвърли един поглед, сгъна го и, го пъхна в джоба на шалварите си.
— Кой е този човек? — продължи да пита той, сочейки към Халеф с ръка.
— Моят слуга.
— Как се казва?
— Името му е Хаджи Халеф Омар.
— А кой е другият?
— Това е водачът Омар Бен Садек.
— А ти самият кой си?
— Нали прочете.
— Не съм го прочел.
— Написано е в паспорта ми.
— Написано е със знаците на неверниците. От кого го имаш?
— От френския консул в Алжир.
— Френският консул в Алжир няма власт тук. Паспортът ти има стойност на празен лист хартия. И така, кой си?
Реших да използвам името, което ми даде Халеф.
— Казвам се Кара Бен Немзи.
— Ти си син на немзите? Не ги познавам. Къде живеят?
— На запад от Турция до държавата на французите и англичаните.
— Оазисът, в който живееш, голям ли е, или имате само много малки оазиси?
— Населяваме един-единствен оазис, но той е толкова голям, че в него живеят петдесет милиона души.
— Аллах акбар! (Велики Боже!) Има оазиси, в които гъмжи от твои творения. Този оазис има ли потоци?
— В него има петстотин реки и милиони потоци. Много от тези реки са толкова големи, че по тях плават кораби, които събират повече хора, отколкото живеят в Басма или Рахмат.
— Аллах керим! (Милостиви Боже!) Какво нещастие, ако всички тези кораби бъдат погълнати в един и същи час от реките! В кой Бог вярват немзите?
— Вярват в твоя Бог, но не го наричат Аллах, а Отец.
— Значи не са сунити, а шиити?
— Те са християни.
— Господ да те погуби! Значи ти си християнин?
— Да!
— Гяур? И се осмеляваш да говориш с векила на Кбили? Ще заповядам да те набият с тояги по ходилата, ако не се постараеш веднага да се махнеш от очите ми!
— Сгреших ли нещо, закона ли престъпих, или те обидих?
— Да. Един гяур не може да си позволява да се явява пред очите ми. Но давай по-нататък! Как се казва водачът ти?
— Омар Бен Садек.
— Добре! Омар Бен Садек, откога служиш на този немзи?
— От вчера.
— Не е много. Ще бъда милостив и ще заповядам да ти ударят само двайсет тояги по ходилата. После се обърна към мен и продължи:
— А как се казва слугата ти там?
— Аллах акбар (Господ е велик), но за съжаление ти е дал толкова малко ум, че не можеш да запомниш наведнъж две имена. Както вече ти казах, името на слугата ми е Хаджи Халеф Омар!
— Ти да ме опозориш ли искаш, гяур? След това ще произнеса присъдата ти! И така, Халеф Омар, ти си хаджия, а служиш на неверник? Това налага двойно наказание. Откога си при него?
— От пет седмици.
— Значи ще получиш шейсет удара по ходилата и ще стоиш пет дни без храна и вода. А сега пак ти, как беше името ти?
— Кара Бен Немзи.
— Добре, Кара Бен Немзи, извършил си три големи престъпления.
— Какви, сихди?
— Не съм ти никакъв сихди: трябва да ме наричаш дженабънъс или хасретинъс, тоест Ваша милост или Ваше височество! Престъпленията ти са следните: първо, подмамил си двама правоверни да ти служат. Това прави 15 удара с тояги. Второ, ти се осмели да нарушаваш кефа ми. Това прави още петнайсет удара. Трето, ти се усъмни в умствените ми способности. Затова получаваш двайсет удара, или общо петдесет удара по стъпалата. И тъй като е мое право за всяка присъда да изисквам верги, налог, всичко, което имаш в себе си, отсега нататък ще принадлежи на мен; конфискувам го.
— О, велики господарю, възхищавам ти се. Твоята справедливост е огромна, мъдростта ти е още по-голяма, милостта ти безгранична, а благоразумието и хитростта ти нямат равни на себе си! Моля те, благородни бей на Кбили, разреши ни да видим госта ти, преди да изтърпим наказанието си.
— Какво искаш от него?
— Предполагам, че е мой познат, и искам да му се полюбувам.
— Гостът ми не е твой познат. Защото той е велик воин, верен поданик на султана, когото Аллах ще благослови, и е ревностен последовател на Корана; тоест той никога не е бил познат на някой неверник. Но за да види как векилът на Кбили наказва престъпленията, ще пратя да го извикат. Не ти ще му се любуваш, а той ще се наслаждава на наказанието, което ще получиш. Моят гост знаеше, че ще дойдете.
— А! И откъде знаеше?
— Минали сте покрай него, без да го забележите, и той веднага ми съобщи за вас. Ако не бяхте дошли сами, щях да изпратя да ви доведат.
— Той е дал сведения за нас? Какви?
— Ще узнаете. А после ще изтърпите по едно още по-тежко наказание.
Във всеки случай нашето посещение при този султански служител взе много странен обрат. Един векил с десет войници в такъв отдалечен оазис не би могъл да бъде нищо друго освен най-много чауш или мюлязъм , а по онова време в Турция притежателите на такива звания не са били нещо по-различно от слуги, които чистели ботушите и пълнели лулите на по-високопоставените от тях. Бяха изпратили добрия човечец в Кбили, за да му дадат възможност да се погрижи сам за себе си, а после го бяха забравили. Впрочем беят на Тунис вече бе изгонил всички турски войници от страната, а бедуинските племена бяха под закрилата на султана дотолкова, че всяка година той изпращаше на вождовете им уговорените почетни наметала, а те му се отблагодаряваха, като изобщо не мислеха за него. Така че за препитанието си почтеният векил трябваше да разчита само на изнудването и понеже по отношение на туземците това беше опасно дело, един чужденец като мен му бе добре дошъл. Той не знаеше нищо за Германия, нямаше представа за значението на консулствата, живееше сред разбойнически номадски племена, беше убеден, че съм беззащитен и безнаказано може да прави с мен всичко, каквото си поиска.