— Защо винаги, когато говориш с магарето си, то поклаща глава? Духът му не разбира турски. Говори с него на друг език!
— Но дали ще е този, на който трябва? Ще помоля нашия господар. Хаджи Халеф Омар ми каза, че ефендито може да говори езиците на всички народи. Може би той ще открие къде е живял духът на моето магаре. И Сюлейман[145] можел да разбира какво говорят животните.
— Имало е и други, които са умеели това. Знаеш ли разказа за богатия мъж, чиито синове говорели дори с камъни?
— Не.
— Тогава ще ви го разкажа! «Де вакхта бени Исраил меру ки дуалетлю хебу, мир; ду лау ви мен, малеви пюр ма, хаански, ви ма. Ва херду ляве ви ва хааниа кхюе парве дикерин, пев чун-жек девее…»
— Спри! — прекъсна го Ифра. — На какъв език говориш?
— На нашия. На курманджи.
— Не го разбирам. Разкажи го на турски!
— И ти си като магарето, което разбира само своя език. Но как да разказвам кюрдска история на турски? Ще прозвучи по съвсем друг начин!
— Е, хайде опитай!
— Добре! И така: Някога, по времето на децата израилеви, имало един богат мъж, който умрял. Оставил двама синове, голямо богатство и една къща. Когато двамата синове решили да разделят къщата, се скарали. Единият казал: «Това е моята къща!» Другият също твърдял: «Къщата е моя!» Тогава по волята Божия от стената се надигнала една тухла и казала: «Не ви ли е срам? Тази къща не е нито твоя, нито негова. Някога аз бях могъщ крал и дълги години ме знаеха в цял свят. След това умрях. Много време лежах в гроба, изгних и се превърнах в прах. После дойде един човек и направи от мен тухла. В продължение на четирийсет години бях къща, след което се разпаднах. Седемдесет и три години лежах в полето. Тогава отново дойде един човек — пак се превърнах в тухла и ме вградиха в тази къща. Намирам се тук вече триста и трийсет години и не знам какво ще бъда от днес нататък. Засега поне не ме боли душата…»
Разказвачът бе прекъснат. Явно историята беше отегчителна за магарето и както стана ясно на всички, то явно не разбираше турски. Животното разтвори паст и изрева един двоен трилер, който можеше да бъде сравнен само с едновременното звучене на кларнет и счупена туба. Тогава един мъж си проправи път през събралите се, влезе в коридора и като ме видя, каза:
— Ефенди, вярно, че си пристигнал! Едва сега разбрах, тъй като бях в планината. О, колко се радвам! Позволи ми да те поздравя!
Това беше Селек. Той хвана ръката ми и я целуна. Този начин за изразяване на уважение е нещо обичайно при джесидите.
— Къде са Пали и Мелаф? — попитах го аз.
— Те срещнаха пир Камек и тръгнаха с него към Мосул. Трябва да занеса на Али бей една вест. Ще те видя ли след това?
— Тъкмо се канех да отида при него. Тайно ли е съобщението ти?
— Възможно е. Но за теб сигурно ще е разрешено да го чуеш. Ела!
Отидохме в жилището на жената, където се намираше беят.
Явно достъпът в него беше разрешен за всеки. И Халеф беше тук. Добрият хаджия пак ядеше.
— Али бей — каза Селек, — бях в планините зад Босан и имам нещо да ти съобщавам.
— Говори!
— Могат ли да го чуят всички?
— Да.
— Мислехме, че наместникът на Мосул възнамерява да изпрати петстотин турци в Амадие, за да се защитава от кюрдите. Но това; не е вярно. Двестата души, които идват от Диарбекир, минаха през Урмели и се крият в горите на Тура Гарах.
— Кой ти го каза?
— Един секач от Мугаиши. Срещнах го, като се спускаше към Кара Куюнли, където беше салът му. А и тристата души от Керкук не са на път за Амадие. Минаха пред Алтън Кьопрю за Ербил и Гирдоши и сега са от горната страна на Map Матей на река Газир.
— Кой те осведоми?
— Един зибарски кюрд, който ходил до Каусер, за да мине през Босен за Дехук.
— Зибарите са благонадеждни хора, никога не лъжат и мразят турците. Вярвам на това, което са казали двамата мъже. Знаеш ли долината Идис и Гомел, встрани и малко над Калони?
— Малко хора я знаят. Но аз често съм ходил там.
— Могат ли говедата, конете и овцете да бъдат отведени и скрити там?
— Който добре познава гората, ще успее да го стори.
— Колко време е необходимо, за да скрием там нашите жени и деца, а също и животните?
— Половин ден. Ако се мине през Шейх Ада и се изкачи тясната клисура над гроба на светеца, нито един турчин няма да забележи какво правим.
— Ти си най-добрият познавач на местността. По-късно ще говоря с теб повече за това, но дотогава не казвай на никого нищо! Бих искал да те помоля да се погрижиш за нашия ефенди, но сигурно и другаде имат нужда от теб.
— Мога ли да му изпратя моя син Юсуф?