В този момент животното отново извиси глас, и то с такава сила, че цялото разбунтувано множество изрева заедно с него.
— Аллах керим, те ще убият магарето! Господарю, бързо ела долу, иначе с него е свършено, а и с душата му също!
Ифра хукна надолу и аз го последвах. Тогава ми хрумна нещо весело. Дали да не си направя шега? Може би щеше да е несправедливо, но възгледите на бюлюк емини за душата на неговия сивушко ми създадоха настроение, на което не можех да устоя. Като слязох долу, тълпата вече ме чакаше.
— Кой знае някакъв начин да накараме това животно да млъкне? — попитах аз.
Никой не отговори. Само Халеф се обади накрая:
— Сихди, само ти можеш да направиш това.
Значи моят хаджия беше от «истинските правоверни». Приближих се към магарето и хванах юздите му. След като на висок глас му поставих няколко въпроса на немски, език, който тук никой не разбираше, сложих ухото си до муцуната му и се заслушах. После се престорих на изненадан и се обърнах към Ифра:
— Бюлюк емини, как се казва баща ти?
— Йасър Мехмед.
— Не е той. Как се казва бащата на твоя баща?
— Сюлейман Чауш.
— Така е. Къде е живял?
— В Хирменлю, северозападно от Адрианопол.
— Вярно е. Някога той е яздил от Хирменлю до Хаскьой и за да ядоса магарето си, му вързал тежък камък на опашката. Пророкът обаче казал: «Ешеклерини сев!» («Обичай магарето си!») Сега духът на твоя дядо трябва да изкупи тази постъпка. На моста Сърат, който води към рая, той е трябвало да се върне и да се всели в това магаре. Дядо ти е вързал за опашката на магарето си камък и сега душата му може да бъде освободена само ако на животното, в което живее душата му, също бъде завързан камък за опашката. Искаш ли да я освободиш, Ифра?
— Искам, ефенди! — извика дребосъкът.
Той по-скоро щеше да се разплаче, отколкото да се разсмее, защото мисълта, че неговият дядо линее в това магаре, измъчваше религиозния мюсюлманин.
— Кажи ми всичко, което трябва да направя, за да спася душата на бащата на моя баща!
— Донеси един камък и въже! — заповядах аз.
Магарето забеляза, че се занимаваме с него. Отвори муцуна и изрева.
— Бързо, Ифра! Това ще му е за последен път! Хванах Опашката на животното, а храбрият башибозук върза камъка за края й. След като направихме това, магарето обърна глава назад, за да отстрани камъка с муцуната си. Естествено не успя. После животното се опита да отхвърли камъка от опашката си, но той беше твърде тежък и то успя само да го залюлее като махало, камъкът обаче веднага спря, защото се удари в краката му. Явно магарето беше смаяно. Гледаше надолу, размахваше замислено уши, изпръхтя и накрая отвори муцуна, за да изреве — но глас не се чу. Съзнанието, че най-хубавото му украшение е вързано и обездвижено, отнемаше на животното възможността да изрази чувствата си в страшни звуци.
— То наистина не реве повече! — извика башибозукът. — Ефенди, ти си най-мъдрият човек, когото съм виждал!
Аз отново се върнах горе, казах на Юсуф да си върви и легнах да спя. Но поклонниците стояха долу още дълго време, за да видят дали чудото наистина е трайно.
Още в ранни зори бях събуден от царящото из селото оживление. Отново бяха започнали да идват нови поклонници, част от които оставаха в Баадри, а след кратка почивка продължаваха към Шейх Ади. Първият, който се появи при мен, беше Мохамед Емин.
— Видя ли какво става долу пред къщата? — попита ме той.
— Още не.
— Тогава погледни!
Приближих се до ръба на покрива и погледнах надолу. Стотици хора стояха около магарето и го гледаха с разширени от учудване очи. Разказваха си един на друг случилото се, а щом ме забелязаха, страхопочитателно се отдръпнаха назад.
Не бях възнамерявал да предизвиквам подобно нещо. Поведох се по веселото си хрумване, но в никакъв случай не исках да засилвам глупавите суеверия на тези хора.
Скоро дойде и Али бей. Като ме поздравяваше, той се смееше:
— Ефенди, благодарение на теб спахме спокойно. Ти си велик вълшебник. Магарето ще започне ли да реве, щом камъкът бъде махнат?
— Сигурно. Животното се страхува през нощта и се окуражава със звука на собствения си глас. Но с този дребен трик направих така, че ревът му да секне.
— Ще дойдете ли с мен да закусите?
Отидохме в женските покои. Там вече бяха Халеф, до него Юсуф — моят преводач от кюрдски, а също и Ифра, направил необикновено печална физиономия. Жената на бея ме поздрави с любезна усмивка.
— Сабахл кер! (Добро утро!) — поздрави тя.
— Сабахл кер — отвърнах. — Кейфата чава? (Как си?)
— Канджа! Ту чава? (Добре! А ти?)