Бяха изминали почти два часа, когато стигнахме до един гъсталак, зад който скалите се спускаха почти отвесно надолу.
— Това е долината — каза водачът ми.
— А как ще слезем долу?
— Има само един път, там по стръмнината.
— Добре ли е утъпкан?
— Не, почти не се различава от почвата наоколо. Ела!
Последвах Юсуф покрай гъстите храсти, които така плътно опасваха ръба на долината, че човек, чужд по тези места, дори не би предположил, че тя съществува. След известно време стигнахме до едно място, където водачът отново слезе от коня. Той посочи надясно.
— Оттук през гората може да се стигне до Шейх Ади, но само един джесид би могъл да намери пътя. А наляво той се спуска към долината.
Юсуф разгърна храстите и тогава видях пред себе си широка котловина, чиито стени се издигаха стръмно нагоре и за спускане и изкачване имаше само едно място — това, където се намирахме в момента. Тръгнахме надолу, водейки конете си за юздите. Щом стигнахме там, вече можех да обхвана с поглед цялата долина. Тя беше достатъчно голяма, за да намерят в нея убежище няколко хиляди души, а от множеството дупки в скалите наред с други следи можеше да се предположи, че неотдавна тук са живели хора. Дъното на котловината беше гъсто обрасло с трева, което улесняваше изхранването на стадата. В няколко издълбани в земята дупки имаше достатъчно вода за утоляване жаждата на много пресъхнали гърла.
Пуснахме конете да пасат и легнахме в тревата. Веднага започнах разговора със забележката:
— Природата не би могла да създаде по-добро скривалище от това.
— Долината вече е била използвана с такова предназначение, ефенди. При последното преследване на джесидите повече от хиляда души намериха тук убежище. Затова никой от нас няма да я издаде. Възможно е отново да ни потрябва.
— Изглежда, тъкмо така ще стане.
— Знам. Сега обаче не става дума само за преследване заради вярата ни, а за нападение с цел да ни ограбят. Шекиб Халил паша изпраща срещу нас хиляда и петстотин души, които ще искат да ни нападнат ненадейно, но той се заблуждава. От много години насам не сме празнували големия празник, затова ще дойде всеки, който има възможност, така че ще можем да противопоставим на турците няколко хиляди готови за бой мъже.
— Всички ли са въоръжени?
— Всички. Сам ще видиш колко много се стреля по време на нашия празник. Дори и мютесарифът не се нуждае от толкова барут за войниците си за цяла година, колкото ни трябва на нас за тържествените залпове през трите дни.
— Защо ви преследват?
— Ужким заради вярата ни, ефенди. Но вече ти казах, че в момента, а също и в останалите случаи истинските причини са други. На пашата му е все едно каква ни е вярата. Той има само една цел — да стане богат — и за това трябва да му съдействат ту арабите или халдейците, ту кюрдите или джесидите. Или мислиш, че вярата ни е толкова лоша, та заслужава да бъде унищожена?
— Нямам представа каква е — отговорих аз.
— Нищо ли не си чувал за нея?
— Много малко, но не вярвам на тези приказки.
— Да, ефенди, много неверни неща се говорят за нас. А не научи ли нещо от баща ми или от Пали и Мелаф?
— Не или поне нищо съществено. Но мисля, че ти ще ми кажеш някои неща.
— Ние никога не говорим с чужди хора за нашата вяра.
— Че аз чужд ли съм ти?
— Не. Ти си спасил живота на баща ми и спътниците му, а както разбрах от бея, си ни предупредил да се пазим от турците. Ти си единственият човек, на когото бих разказал нещо. Но трябва да ти призная, че и аз самият не знам всичко.
— Има ли при вас тайни, които не всеки може да знае?
— Не. Но няма ли във всяка къща неща, които се знаят само от родителите? Нашите свещеници са нашите бащи.
— Мога ли да ти задавам въпроси?
— Питай! Но те моля да не назоваваш едно име!
— Знам какво имаш предвид. Но тъкмо за това нещо искам да узная някои работи. Ще ми отговаряш ли, ако избягвам думата?
— Доколкото мога, да.
Думата, за която намеквахме, беше името на дявола, което джесидите никога не произнасят. Думата шейтан е толкова забранена, че дори внимателно се избягва употребата и на подобни на нея думи. Когато например джесидите говорят за някоя река, казват «нахр», но никога «шат», защото тази дума много прилича на първата сричка на «шейтан». Думата «кейтан» (ресна или нишка) се избягва, както и думите «нал» (подкова) и «малун» (проклет). «Поклонниците на дявола» говорят за дявола само с описания, и то със страхопочитание. Наричат го Мелек ел Кут, могъщия крал, или Мелек таус, крал паун.