— Наред с добрия Бог вие имате и едно друго същество, нали? — започнах аз обяснението си.
— Наред с Бога ли? Не. Съществото, което имаш предвид, е по-низше от Бога. Този Мереклерин Краличеси[146] е бил най-висшият сред небесните същества, но Господ е негов създател и господар.
— Къде е сега?
— Той се опълчи срещу Бога и Господ го прокуди.
— Къде?
— На земята и на всички звезди.
— Значи сега Мереклерин Краличеси е господар на всички, които живеят в джехената?
— Не, нали вие вярвате, че той ще бъде вечно нещастен?
— Да.
— А вярваш ли, че Господ е всеблаг, милостив, състрадателен?
— Да.
— Затова и прощава Господ — и на хората, и на ангелите, които вършат прегрешения спрямо него. Ние вярваме в това и съжаляваме този, когото ти имаш предвид. Сега той може да ни навреди, ето защо не назоваваме името му. По-късно, когато отново получи властта си, ще може да възнагради хората, затова не говорим нищо лошо за него.
— Вие го почитате и му се молите?
— Не, защото и той е Божие създание като нас. Но се въздържаме да го оскърбяваме.
— Какво означава петелът, който присъства на вашите богослужения?
— Тази птица е символ на бдителността. Божият син не ви ли е разказвал за девиците, които очаквали жениха?
— Разбира се.
— Пет от тях заспали и след това нямали право да отидат на небето. Тоест те не били бдителни. А знаеш ли разказа за младежа, който се отрекъл от майстора си?
— Да.
— В онзи час петелът изкукуригал. Ние си спомняме за всичко това и вземаме петела като знак за предупреждение да бдим и да очакваме великия жених.
— Вярвате ли на това, което пише в книгата на християните?
— Вярваме, въпреки че не знаем всичко, каквото се разказва в нея.
— А вие нямате ли свещена книга, в която е записано вашето учение?
— Имахме една. Пазеше се в Баашейка, но чух, че се е изгубила.
— Какви са вашите свещени обреди?
— Ще ги научиш всичките в Шейх Ади!
— Можеш ли да ми кажеш кой е Шейх Ади, мъжът на чието име е назовано мястото.
— Той е бил светец и живее при Бога.
— Вие молите ли му се?
— Не. Само го почитаме, като се молим на Бога на неговия гроб.
— Какви свещеници има при вас?
— Първо са пирите. Всъщност думата «пир» означава «стар човек». Но в случая значи «свят човек».
— Как се обличат пирите?
— Могат да се обличат, както им харесва. Те водят благочестив живот и Господ им дава сила с молитва да лекуват всички болести на тялото и душата.
— Има ли много пири?
— Познавам само трима. Пир Камек е най-великият от тях.
— По-нататък?
— След тях са шейховете. Те трябва да научат арабски така, че да могат да разбират нашите свещени песни.
— Тези песни на арабски ли се пеят?
— Да.
— А защо не на кюрдски?
— Не знам. След шейховете се избират пазачите на свещения гроб, които да поддържат там огъня и да обслужват поклонниците.
— Те имат ли някакво по-особено облекло?
— Ходят целите облечени в бяло и като знак на сана си носят червен или жълт пояс. След тези шейхове идват проповедниците, които наричаме кавали. Те имат право да свирят на свещените инструменти и ходят от село на село, за да поучават вярващите.
— Какви са тези свещени инструменти?
— Дайре и флейта. А на големи празници кавалите трябва да могат и да пеят.
— А те как се обличат?
— Могат да носят всякакви цветове, но обикновено избират белия. Тюрбанът им обаче трябва да е черен, за да се отличават от шейховете. , След тях са факирите, които изпълняват най-обикновените служби на гроба или пък другаде. Обичаят изисква да носят тъмни дрехи и напречно на тюрбана си имат червена кърпа.
— Кой ръкополага в сан вашите свещеници?
— Не ги ръкополагат, защото санът им е наследствен. Ако свещеникът умре и не остави след себе си син, длъжността му се прехвърля върху най-голямата му дъщеря.
Това беше изключително интересно, особено в една ориенталска страна.
— А кой е най-висшият от всички свещеници?
— Шейхът на Баадри. Още не си го виждал, защото сега той е в Шейх Ади, за да подготви празника. Имаш ли други въпроси?
— Още много! Кръщавате ли вашите деца?
— И ги кръщаваме, и ги обрязваме.
— А има ли нечисти храни, които не бива да ядете?
— Не ядем свинско месо и не използваме синя боя, защото небето е толкова възвишено, че не можем да даваме цвета му на нашите земни неща.