— С правото на предпазливия. Не ти вярвам.
— Аз също мога да не ти вярвам.
— Сигурно. Дори те моля да го сториш. После ще ме заведеш в селото и ще се разбере кой съм.
— Върви където щеш!
— Така и ще направя, но ти ще ме придружиш.
Погледът му спря върху пояса ми. Той забеляза, че не нося оръжие, и по лицето му разбрах, че възнамерява да извади ножа си. Затова стиснах китката му още по-здраво и го дръпнах рязко, което го принуди да излезе от храста.
— Какво си позволяваш? — стрелна ме той с поглед.
— Нищо. Тръгвай с мен, дерекап (веднага)!
— Пусни ръката ми, иначе…
— Иначе какво?
— Ще употребя сила!
— Употреби!
— Ето…
Той измъкна ножа си и замахна към мен. Тогава обаче хванах и другата му ръка.
— Жал ми е за теб. Изглежда, не си страхливец — казах аз.
Стиснах ръката му толкова силно, че той изпусна ножа, който аз вдигнах, а после хванах човека за дрехата.
— Сега тръгвай напред, иначе… Вземи оттук бельото ми и го носи!
Непознатият го удари на молба.
— Господарю, пощади ме!
— Как се осмеляваш да молиш за това?
— Ти джесид ли си?
— Не.
— Тогава защо искаш да ме заведеш в селото?
— Ще ти кажа: ти си турски войник, шпионин!
Той пребледня.
— Грешиш, господарю! Щом не си джесид, освободи ме!
— Джесид или не — тръгвай!
Той се извиваше в ръцете ми, но бе принуден да дойде с мен. Сензацията, която предизвикахме, като стигнахме в Баадри, не беше малка, а възбудената тълпа ни придружи до къщата на бея. Той беше в селямлъка, където заведох непознатия.
Недалеч от вратата седеше моят башибозук, по чието лице се изписа изненада, като минахме край него, но пленникът не го забеляза. Ифра сигурно познаваше заподозрения.
— Кого ми водиш? — попита Али бей.
— Един чужденец, когото заварих до потока. Беше се скрил на едно място, откъдето може да се обхване с поглед цялото село, а също и пътя към Шейх Ади.
— Кой е той?
— Твърди, че се казва Ласа и че бил Дасини.
— Тогава би трябвало да го познавам. Но няма нито един Дасини с такова име.
— Когато го принудих да тръгне с мен, той ме нападна с нож. Ето го. Прави с него каквото искаш.
Излязох от стаята. Бюлюк емини все още стоеше вън.
— Познаваш ли човека, когото доведох? — осведомих се аз.
— Да. Какво е направил, ефенди? Сигурно неправилно си го преценил, сихди. Той не е нито крадец, нито разбойник.
— А какво?
— Насър ага е колагаси[148] в мря полк. Той е приятел на миралай Омар Амед.
— Добре. Кажи на Хаджи Халеф да оседлава конете!
Върнах се в селямлъка, където в присъствието на Мохамед Емин и на няколко от намиращите се там старейшини беше започнал разпитът.
— От колко време си в храстите?
— Откакто този мъж се къпеше там.
— Този мъж е ефенди, запомни това! Ти не си Дасини и изобщо не си джесид. Как ти е името?
— Няма да ти кажа!
— Защо?
— Горе в кюрдските планини имам кръвно отмъщение и не трябва да казвам кой съм и как се казвам.
— Откога един колагаси има нещо общо с кръвното отмъщение на свободния кюрд? — попитах го аз.
Насър ага се сепна и пребледня още повече, отколкото на потока.
— Колагаси? Какво искаш да кажеш? — попита той въпреки това смело.
— Казвам, че много добре познавам Насър ага, довереника на миралай Омар Амед, и не бих могъл да се излъжа.
— Ти… ти… ти ме познаваш? Уалахи, тогава с мен е свършено. Такава е моята орис!
— Е да, нямаш късмет. Признай честно какво правеше тук! Ако кажеш истината, може би няма да ти се случи нищо лошо.
— Нямам какво да ти признавам.
Тогава беят скочи ядосан.
— В такъв случай с теб е св…
Прекъснах го с рязко движение на ръката и се обърнах към пленника:
— Това за кръвното отмъщение истина ли е?
— Да, ефенди!
— Тогава друг път бъди предпазлив. Ако ми обещаеш незабавно да се върнеш в Мосул и да отложиш отмъщението, си свободен.
— Ефенди! — извика беят изплашен. — Помисли само, че ние…
— Знам какво искаш да кажеш — прекъснах го отново. — Този мъж е щабен офицер на падишаха, колагаси, от когото някога може би ще стане генерал, а ти живееш с пашата в приятелство и ненарушим мир. Съжалявам за причиненото от мен безпокойство на този офицер и подчертавам, че ако го бях познал веднага, нямаше да се случи абсолютно нищо. Нали ми обещаваш незабавно да се върнеш в Мосул?
— Обещавам.
— Отмъщението ти някой джесид ли засяга?
— Не.
— Тогава върви и Аллах да те пази, отмъщението ти да не стане опасно за самия теб!