Насър ага стоеше учуден. Само преди няколко мига той смяташе, че е изправен пред смъртта, а сега беше свободен.
— Благодаря ти, ефенди! Аллах да благослови и теб, и всички твои близки!
След това той излезе. Може би се страхуваше, че ще се разкаем за великодушието си.
— Какво направи? — попита Али бей повече ядосан, отколкото учуден.
— Най-доброто, което можех да направя — отговорих аз.
— Най-доброто ли? Този човек е шпионин! Той трябва да бъде наказан със смърт!
— Правилно!
— И ти му подаряваш свободата? Не го ли принуди да направи признание?
Другите джесиди също гледаха мрачно. Но това не ме смути и попитах бея:
— Какво щеше да научиш от признанието му?
— Може би много!
— Нищо повече от това, което вече знаеш. А между другото Насър ага, изглежда, е мъж, който по-скоро ще умре, отколкото да издаде нещо.
— Тогава щяхме да го убием.
— И каква щеше да е ползата?
— Че ще има един шпионин по-малко.
— Да, но последствията биха могли да бъдат и съвсем други. Колагасито със сигурност е бил изпратен, за да разбере дали подозираме нещо за подготвяното нападение. Ако го бяхме убили или ако го бяхме задържали в плен, той нямаше да се върне при своите и те щяха да узнаят, че вече сме предупредени. Обаче тъй като Насър ага отново получи свободата си, миралай Омар Амед със сигурност ще сметне, че нямаме ни най-малка представа за нападението на мютесарифа. Те ще си кажат така:
«Би било голяма глупост да освободят шпионин, ако са убедени, че ще бъдат нападнати.» Имам ли право?
— Извинявай, ефенди! Мислите ми не могат да отидат толкова далеч, колкото твоите. Но аз ще изпратя след колагасито съгледвач, за да се убедя, че наистина ще си отиде.
— И това не бива да правиш. Именно така бихме могли да насочим вниманието на Насър ага към онова, което искаме да прикрием с освобождаването му. Той няма да остане тук, а сега и бездруго пристигат достатъчно много хора, от които би могъл да се осведомиш дали са го срещнали.
И в това успях да се наложа. За мен беше много приятно удовлетворението от свързването на две преимущества: бях спасил живота на един човек, който само си беше изпълнявал дълга, а в същото време осуетих плана на мютесарифа. С тези мисли се отправих към женските покои. Преди това обаче извадих от подаръците, които бях получил за спомен от Исла Бен Мафлай, една гривна с медальон на нея.
Малкият бей също се беше вече събудил. Докато майка му го държеше, аз се опитах да нарисувам миловидното му личице. Общо взето, опитът ми бе сполучлив, защото всички деца си приличат. След това сложих хартийката в медальона и дадох гривната на майката.
— Носи я като спомен от алемана! — помолих я аз. — В нея се намира лицето на сина ти; върху хартията то ще остане вечно младо, дори и когато той остарее.
Тя погледна рисунката и остана възхитена. За пет минути жената я показа на всички обитатели на къщата, както и на другите присъстващи, а аз едва се спасих от проявите на благодарност. След това всички тръгнахме, но не с чувството, че отиваме на празник, а с нагласата, че ни чака сериозно изпитание.
Али бей беше облякъл най-хубавите си дрехи. Той яздеше с мен отпред, а после следваха знатните хора на Баадри. Мохамед Емин се намираше до нас. Беше в лошо настроение, тъй като пътуването ни до Амадие се отлагаше. Пред нас се движеше цяла група музиканти със свирки и дайрета. Отзад вървяха жените, повечето от които караха магарета, натоварени с килими, възглавници и какви ли не други неща.
— Подготви ли всичко в Баадри? — попитах аз бея.
— Да. До Джерайе има постове, които веднага ще ми съобщят за приближаването на врага.
— Ще оставиш Баадри на турците без защита?
— Те ще минат през него тихо, за да не привлекат вниманието ни преждевременно.
Оттук нататък започнаха веселбите. Бяхме наобиколени от ездачи, които демонстрираха бой със саби, а от всички страни непрекъснато се разнасяха изстрели. Пътят ставаше все по-тесен, а на места се изкачваше толкова стръмно по планината, че трябваше да слизаме от седлата и да вървим един зад друг, водейки конете си. Едва след един час стигнахме до върха на прохода и вече можехме да видим зелената гориста долина на Шейх Ади.
Всеки, който съзреше белия клинообразен връх на гробницата, изпразваше пушката си, а отдолу непрекъснато отговаряха изстрели, сякаш се водеше голяма престрелка, чието ехо отекваше в планините. Зад нас идваха все нови и нови колони, а щом се спуснахме по склона, видяхме, че и отдясно, и отляво под дърветата лежат много поклонници. Тук те си отпочиваха от трудното изкачване, като се наслаждаваха на гледката на светинята и прекрасния планински пейзаж, който за обитателите на равнината беше истинско чудо.