Без съмнение вярно беше и това, че разчитах само на себе си, но и през ум не ми минаваше да се страхувам от «негово височество». Нещо повече, доставяше ми удоволствие, че той така безочливо искаше да ни ощастливи с боя с тояги. Същевременно бях любопитен да узная дали неговият гост наистина бе търсеният от нас арменец. Вече предчувствах какво престъпление ни беше преписал. Във всеки случай той бе стар познат на векила и използваше това обстоятелство, за да ни обезвреди по някакъв начин.
Наместникът плесна с ръце и веднага се появи един черен слуга, който се хвърли на земята пред него като пред самия султан. Векилът му прошепна няколко думи, след което слугата отново се оттегли. Не след дълго вратата се отвори и влязоха
1 Чауш — фелдфебел. — Бел. нем. изд.
2 Мюлязъм — лейтенант. — Бел. нем. изд.
десетте войници със своя онбашия. В съшитите си от всякакви парцали дрехи, които по нищо не приличаха на военна униформа, те представляваха доста жалка гледка. Повечето от тях бяха боси, обаче всички носеха пушки, с които можеше да се прави всичко друго, но не и да се стреля. Те безразборно се хвърлиха един през друг на пода пред векила, който най-напред ги изгледа с възможно най-господарския си поглед, а след това издаде своята заповед:
— Калкънъз! (Станете!)
Войниците се изправиха, а онбашията извади от ножницата тежкия си сарас.
— Сърия гиринис! (Стройте се в редица!) — изръмжа той с глас като на мечка.
Те се строиха един до друг; държейки пушките в кафявите си ръце кой както му падне.
— Силях омуза! (Пушки на рамо!) — заповяда после онбашията.
Пушките се вдигнаха нагоре, блъскаха се една в друга, в стената или в главите на представителните юнаци, но след известно време все пак се озоваха върху раменете на притежателите си.
— Селям дур! (За почест!)
Пушките отново се оплетоха в забъркан възел и нищо чудно, че на една от тях цевта падна. Войникът невъзмутимо се наведе, взе я, огледа я от всички страни, за да се убеди, че дупката, от която се стреля, е все още там, след това извади от джоба си канап от палмово лико и внимателно завърза цевта за ложата на пушката. Най-накрая с доволна физиономия той постави поправеното оръжие в онова положение, в което беше разпоредено в последната заповед.
— Рахат дурун! Лаф етмейин! (Мирно! И не говорете!)
При това нареждане бойците видимо здраво стиснаха устни и със сериозно намигане дадоха да се разбере, че безспорно имат намерение да не издадат нито звук. Те забелязаха, че са ги довели да охраняват трима престъпници, а това означаваше да ни направят впечатление.
Наистина трябваше да полагам големи усилия да остана сериозен при това необикновено зрелище. Както забелязах, в резултат на ведрото ми настроение двамата ми придружители бяха добили смелост.
И ето че вратата отново се отвори. Очакваният гост влезе. Беше Хамд ал Амасат.
Без да ни удостои с поглед, той се запъти към килима, седна до векила и пое лулата от ръката на негъра, който се беше появил. Едва тогава вдигна глава и ни изгледа с презрение.
Тогава наместникът взе думата и ме попита:
— Този ли е човекът, когото искаше да видиш? Познат ли ти е?
— Да.
— Ти каза истината, той е твой познат. Това означава, че го познаваш, но не ти е приятел.
— Бих му бил много задължен за приятелството. Как се казва той?
— Нарича се Абу ен Насър.
— Това не е вярно. Името му е Хамд ал Амасат.
— Гяур, не се осмелявай да ме обвиняваш в лъжа, иначе ще получиш двайсет тояги повече! Приятелят ми наистина се казва Хамд ал Амасат. Но трябва да знаеш, кучи сине, че още когато бях миралай в Стамбул, една нощ бях нападнат от гръцки бандити; тогава дойде Хамд ал Амасат, поговори с тях и ми спаси живота. От онази нощ насам той се казва Абу ен Насър, баща на победата, защото никой не може да му се противопостави, а какво остава за един гръцки бандит.