Правейки наблюденията си, не давах много воля на любознателността си, за да не прилича тя на досадно любопитство, и може би тъкмо затова нашият разговор беше толкова сърдечен, сякаш бяхме членове на едно семейство и сме се познавали и уважавали още от деца. Най-напред заговорихме за предстоящото нападение, но скоро тази тема беше изоставена, защото се оказа, че Али бей най-грижливо е взел всички необходими мерки. След това разговорът се насочи към Мохамед Емин и моята особа, нашите преживявания и настоящи намерения.
— Може би ще се окажете в опасност и ще ви потрябва помощ — каза мир шейх хан. — Ще ви дам един знак, който ще ви осигурява подкрепата на всички джесиди, на които го покажете.
— Благодаря ти. Някакво писмо ли ще бъде? — попитах аз.
— Не. Един Мелек та’ус.
Едва не подскочих от изненада. Та това беше наименованието на дявола! Името на онова животно, което според някои клеветнически слухове стояло на олтара по време на богослужението на джесидите, за да изгася свещите, когато трябва да започнат тайните свещенодействия. Всъщност това представляваше и «документът», който мир шейх хан доверява на всеки свещеник, на когото възлага специална задача! И тази толкова тайнствена дума, за която са се водили безкрайно много спорове, той произнасяше сега така безобидно.
Направих възможно най-непринудена физиономия и попитах:
— Един Меле таус ли? Мога ли да попитам какво е това?
Любезно, почти с тон на баща, обясняващ на невежия си син, духовният водач на джесидите отговори:
— Меле таус наричаме онзи, чието истинско име сред нас никога не се споменава. Мелек таус се нарича също и животното, което при нас е символ на смелост и бдителност. Меле таус наричаме и изображението на това животно, което давам на онзи, на когото имам доверие. Знам всичко, което разправят за нас, но знам също, че не е необходимо да се оправдаваме пред теб. Говорих с един човек, който е бил в много християнски църкви. Той ми каза, че в тях имало картини на Божията майка. Божия син и на много светци. Но вие сигурно знаете, че знакът на Бога-баща е гълъбът, който е и знакът на Божия дух. Вие се молите на местата, където са тези картини, но аз никога няма да повярвам, че боготворите самите картини. За вас ние мислим това, което отговаря на истината, а вие за нас това, което не е вярно. Кой е по-разумен: вие или ние? Погледни към вратата на гробницата! Мислиш ли, че се кланяме на тези изображения?
— Не.
— Виждаш там лъв, змия, брадва, мъж и гребен. Джесидите не могат да четат. Затова посредством картините им се казва това, което трябва да узнаят. Те не биха могли да разберат писмените знаци, но тези картини няма да забравят никога, защото са ги видели на гроба на своя светец. Шейх Ади е бил човек, затова не се прекланяме пред него, но се събираме на гроба му, както децата се събират на гроба на баща си.
— Той ли е създател на вероизповеданието ви?
— Нашият светец ни е дал вярата, но не и обичаите. Вярата живее в сърцето, но нравите се създават в земите, в които живеем, и от страната, намираща се върху тези земи. Шейх Ади е живял преди Мохамед. Към неговото учение спадат и онези догми от Корана, които ние сме признали като добри и благотворни.
— Разказват, че шейх Ади е правил и чудеса.
— Чудеса може да прави само Бог, но когато ги прави, това става чрез ръката на някой човек. Погледни там вътре! Ще видиш един кладенец, направен от шейх Ади. Той е бил в Мека преди Мохамед. Още тогава Зем Зем е бил свещен извор. Светецът взел от Зем Зем вода и напръскал с нея тези скали. Камъните веднага се разтворили и нагоре бликнала вода. Така са ни разказвали. Никого не задължаваме да вярва в това, защото чудото и бездруго е налице. Или не е чудо, че от един твърд мъртъв камък тече жива вода? За нас тя е символ на чистотата на нашата душа, затова я смятаме за свещена, а не защото може би произхожда от извора Зем Зем.
Мир шейх хан прекъсна разказа си, понеже в този момент се отвори външната порта, за да пропусне дълго шествие от поклонници, всеки от които носеше факел. Тези факли бяха благодарствени и жертвени дарове за излекуване на някоя болест или за избавление от някоя опасност. Бяха предназначени за шейх Шемс[149] , светещия символ на божествената чистота.
Всички поклонници бяха добре въоръжени. Сред оръжията им, разбира се, видях най-чудати кюрдски пушки. Цевта и ложата на едната от пушките бяха свързани с двайсет дебели, широки железни пръстена, което правеше невъзможно точното прицелване. Друга — подобна на байонет — приличаше на вилица, защото от двете страни на цевта бяха закрепени като зъбци два щика; Мъжете даваха факлите си на свещениците и един след друг пристъпваха към мир шейх хан, за да му целунат ръка, като свеждаха или сваляха оръжието си.