Выбрать главу

Тогава Али бей се приближи към мен.

— Искаш ли да ме придружиш до Калони? — попита той. — Трябва да си осигуря подкрепата на бадинаните.

— Не живеете ли в разбирателство с тях?

— Щях ли тогава да избирам сред тях моите съгледвачи? — гласеше контравъпросът. — Техният предводител ми е приятел.

Но има случаи, в които човек трябва да е колкото може по-предпазлив. Ела!

Не беше необходимо да вървим дълго, за да стигнем до голямата, изградена от груби камъни къща, в която Али бей живееше по време на празника. Тук вече ни чакаше жена му. На терасата бяха постлани много килими, върху които ние седнахме, за да закусим. Оттук можехме да обхванем с поглед почти цялата долина. Навсякъде седяха хора. Всяко дърво се беше превърнало в палатка.

От другата страна вдясно от нас имаше един храм, посветен на шейх Шемс, на слънцето. Той беше построен така, че първите лъчи на слънцето да падат върху него. Когато по-късно влязох вътре, видях само четири голи стени, без никакви предмети, от което можеше да се направи заключение, че тук става дума само за идолопоклонничество. Но в един улей на пода течеше светла водна струя, а по чистата варовикова стена видях написани на арабски думите: «О Слънце, о светлина, о живот от Бога!»

От външната страна на храма седяха няколко семейства на богатите кочери.[150] Мъжете бяха насядали край стената, облечени в светли жакети и тюрбани, и имаха фантастични оръжия. Жените носеха копринени дрехи, а косите им бяха сплетени на дълги плитки, в които имаше затъкнати цветя. Челата им бяха украсени със златни и сребърни монети, а около шиите им висяха дълги нанизи от пендари, стъклени перли и гравирани камъни.

Пред мен до ствола на едно дърво седеше един човек от Синджар. Кожата му беше тъмнокафява, но дрехите му бяха бели и чисти. Той оглеждаше околността с проницателен поглед и от време на време отстраняваше дългата коса от лицето си. Пушката му имаше груб, стар затвор и запалването ставаше с фитил, а ножът му бе с лошо издялана дръжка. Личеше си, че този човек умее да борави с тези прости оръжия. До него край малък огън седеше една жена и печеше ечемичена питка, а над него, в клоните на дървото, се катереха две полуголи кафяви момченца, които вече също носеха свои ножове, затъкнати в увито около телата им тънко въже.

Недалеч от тях се бяха разположили много градски жители, вероятно от Мосул. Мъжете хранеха мършавите си магарета, жените бяха бледи и бедно облечени, жива картина на мизерията, мъката и робството, на което са изложени тези хора.

После забелязах мъже, жени и деца от Шейх Хан, от Сирия, Мидид и Самсат, от Мардин и Нисибин, от областта на Кенда-пи и Делмамикан, от Кокан и Кочалиан, та дори и от района на Тузик и Делмагумгумуку. Стари и млади, бедни и богати, всички бяха чисти. Някои бяха украсили тюрбаните си с щраусови пера, а други едва прикриваха голотата си. Но всички носеха оръжие. Държаха се помежду си като братя и сестри. Нито една жена и нито едно момиче не криеха лицата си от непознатите — това бяха членове на едно голямо семейство, което се срещаше тук.

В този момент екна залп и видях как мъжете на по-малки или по-големи групи се отправиха към гробницата.

— Какво правят онези хора там? — попитах аз Али бей.

— Отиват да си вземат месо от принесените в жертва животни.

— А има ли някакъв надзор при тази работа?

— Да. Идват само бедните. Те се нареждат по реда на племената и местоживеенето си. Придружават ги техните водачи или показват документ от него.

— Вашите свещеници нищо ли не получават от месото?

— От тези бикове не. В последния ден на тържествата обаче се убиват няколко животни, които трябва да бъдат съвсем бели. Тяхното месо е за свещениците.

— Имам още един въпрос! — продължих аз. — Могат ли вашите свещеници да вършат грехове?

— Че защо да не могат? Нали са хора?

— Също и мир шейх хан ли? Пировете и светците?

— И те.

— Мислиш ли, че и великият светец шейх Ади е вършил грехове?

— И той е бил грешник, защото не е бил бог.

— А оставяте ли греховете да тежат на душите ви?

— Не. Отстраняваме ги.

— Как?

— Чрез символи на чистотата, с огън или вода. Знаеш, че още вчера или днес сме се изкъпали. Като правим това, ние изповядваме греховете си и тържествено се вричаме, че се отказваме от тях. Тогава водата ги отнася. А довечера ще видиш как ще пречистим душите си с пламъци.

— Вярваш ли, че душата не умира с тялото?

вернуться

150

Кочери — скитащи племена. — Бел. нем. изд.