— Как би могла да умре, щом е от Бога?
— Как ще ми го докажеш, ако не вярвам в това?
— Шегуваш се. Не пише ли във вашия китаб: «Be юзюне хаят нефесини нефх еиледи» («Той му вдъхна живо дихание през носа»)?
— Добре, щом душата не умира, къде остава тя след смъртта на тялото?
— Ти отново вдъхваш въздуха, след като го издишаш. Също и Божият дъх се връща обратно при него, след като е пречистен от греховете… Но хайде да тръгваме!
— На какво разстояние оттук е Калони?
— Дотам има четири часа езда.
Конете ни бяха долу. Яхнахме ги и излязохме от долината, без някой да ни придружава. Пътят се изкачваше по стръмния склон на планината, а щом стигнахме до билото, пред нас се ширна планинска местност обрасла с гъсти гори, набраздена от многобройни долини. Тези земи се населяваха от племената на кюрдите мисури, част от които са и бадинаните. Пътят ни ту се спускаше надолу, ту се изкачваше нагоре или лъкатушеше между голи скали, ту минаваше през гъсти гори. По склоновете видяхме няколко малки селца, но къщите им бяха изоставени. На места трябваше да минаваме през студените води на някой див планински поток, устремяващ се към Гомел, за да се влее с нея в Газир, която продължава към пълноводната Саб и заедно с нея излива водите си в Тигър при Ески Кушаф. Споменатите къщи бяха заобиколени от лозя, край които растяха сусам, жито и памук. Особена красота им придаваха цветовете и плодовете на добре гледаните смокинови, орехови, нарови, праскови, черешови, черничеви и маслинови дървета.
Никой не ни срещна, защото всички джесиди, които обитаваха земите до Джулемберг вече се намираха в Шейх Ади.
Вече от два часа бяхме на път, когато чухме, че някой ни вика.
От гората излезе един мъж. Беше кюрд, обут в широки панталони, чиито крачоли долу бяха разтворени, а босите му крака — обути в селски обувки с върви. Тялото му бе покрито от риза с четириъгълен отвор около шията, която висеше чак до прасците му. Гъстата му коса се спускаше на къдрави кичури по раменете, а на главата си носеше странна филцова шапка, приличаща на огромен паяк, чието кръгло тяло покриваше темето му, а дългите му крака висяха отстрани върху раменете му. В пояса си носеше нож, вулия с барут, торбичка с куршуми, но пушка не се виждаше.
— Ни врьол киер! (Добър ден!) — поздрави ни той. — Накъде е тръгнал храбрият Али бей?
— Чоде тавешкет (Господ да те пази) — отговори беят. — Ти ме познаваш? От кое племе си?
— Аз съм бадинан, о, бей!
— От Калони ли?
— Да, от Калахони, както го наричаме ние.
— Все още в къщите си ли живеете?
— Не. Вече се преместихме в колибите.
— Те сигурно са някъде наблизо?
— Защо мислиш така?
— Когато един воин се отдалечава на голямо разстояние от жилището си, взема със себе си и пушка. А твоята не е с теб.
— Отгатна. С кого искаш да говориш?
— С твоя вожд Хюсеин ага.
— Слез от коня и ме последвай!
Скочихме от седлата и поведохме конете за юздите. Наистина не разбирах всичко, но с помощта на това, което вече бях научил междувременно, успях да схвана смисъла на водения разговор. Кюрдът ни поведе към вътрешността на гората, където видяхме издигната от отсечени дървета преграда, зад която имаше много колиби, направени само от пръти, клони и листа. В преградата беше оставен един отвор, през който можеше да се минава. Видяхме лудуващи между колибите и дърветата деца, докато възрастните, мъжете и жените се занимаваха с разширяването и укрепяването на преградата. Върху една от по-големите колиби седеше мъж. Това беше вождът, застанал на това място, за да вижда всичко наоколо и да може по-добре да ръководи работата. Щом Хюсеин ага видя моя спътник, скочи отгоре и се запъти към нас.
— Добре дошъл! Господ да увеличи богатството ти! С тези думи вождът на бадинаните му подаде ръка и накара една жена да разстеле одеяло, върху което седнахме. Изглежда, изобщо не ме забелязваше. Един джесид би се отнесъл учтиво и с мен. Същата жена, която вероятно беше съпругата му, донесе три лули, издялани доста грубо от портокалово дърво, а едно младо момиче поднесе една паница, в която имаше грозде и резени от пити с мед. Хюсеин извади от пояса си торбичката с тютюн, изработена от котешка кожа, отвори я и я предложи на Али бей.
— Таклиб бела нарек, аубеин мабатал (Тези церемонии са излишни между нас) — каза той.
Тогава кюрдът бръкна с мръсните си ръце в меда и извади с пръсти едно парче, което пъхна в устата си. Беят напълни лулата си и я запали.
— Кажи ми, ние с теб приятели ли сме? — започна разговора Али бей.
— Да, между теб и мен има приятелство — гласеше простичкият отговор.