— А между твоите и моите хора?
— Също и между тях.
— Ще ме помолиш ли за помощ, ако дойде враг и те нападне ненадейно?
— Ако не съм достатъчно силен, за да го победя сам, ще те помоля за помощ.
— А ти би ли ми помогнал, ако поискам подобно нещо?
— Ако твоят враг не е мой приятел, ще го направя.
— Пашата на Мосул приятел ли ти е?
— Турчинът е мой враг и враг на всички свободни кюрди. Той е разбойник, който краде стадата ни и продава дъщерите ни.
— Чу ли, че Шекиб Халил ще ни нападне в Шейх Ади?
— Научих го от моите хора, които ти използваш за съгледвачи.
— Враговете ще минат през твоите земи. Какво смяташ да правиш?
— Ще видиш. — Хюсеин ага посочи с ръка към колибите наоколо. — Напуснахме Калахони и си построихме колиби в гората. Сега издигаме стена, зад която да можем да се защитаваме, като ни нападнат турците.
— Те няма да ви нападнат.
— Откъде знаеш?
— Предполагам. Ако войските на пашата искат да ни изненадат, то преди това трябва да избягват всякакви битки и вдигане на шум. Така че ще минат през земите ти кротко и тихо. Може би дори ще се откажат от широкия път и ще минат през горите, за да стигнат незабелязано до склоновете на Шейх Ади.
— Мислите ти са правилни.
— Но след като войниците ни победят, ще се обърнат срещу вас и ще ви нападнат.
— Ти няма да се оставиш да те победят.
— Ще ми помогнеш ли?
— Да. Какво трябва да направя? Да изпратя ли бойците си в Шейх Ади?
— Не, защото имам достатъчно воини, за да се справя с турците. Само трябва да скриеш бойците си и да оставиш турските войници да минат свободно, за да мислят, че са в безопасност.
— И да не тръгвам след тях ли?
— Не. Но ще им преградиш пътя, за да не могат войските да се върнат назад. Проходът при втория хълм оттук към Шейх Ади е толкова тесен, че през него могат да минат един до друг само двама души. Ако направиш там един вал с двайсет души, ще си в състояние да спреш хиляда турци.
— Ще го направя. Но какво ще ми дадеш в замяна?
— Ако не се намесиш в битката, така че сам да победя враговете си, ще получиш петдесет пушки, но ако влезеш в боя и се държиш храбро, ще ти дам сто турски пушки.
— Сто турски пушки! — извика Хюсеин ага въодушевен. Той с такава бързина бръкна в меда и пъхна голямо парче в устата си, та си помислих, че ще се задави с него. — Сто турски пушки! — повтори той, дъвчейки. — Ще удържиш ли на думата си?
— Лъгал ли съм те някога?
— Не. Ти си ми брат, другар, приятел, съратник и аз ти вярвам. Ще заслужа пушките.
— Ще ги заслужиш обаче само ако най-напред позволиш на турците да минат необезпокоявани.
— Няма да видят и един от моите хора!
— А след това ще попречиш на войниците да се върнат, ако аз не успея да ги обградя и пленя.
— Ще блокирам не само прохода, но и страничните долини, така че турците да не могат да мръднат нито надясно, нито наляво, или пък напред, или назад.
— Това е добре. Но все пак не искам да се пролива много кръв. Войниците не са виновни, те са длъжни да се подчиняват. А ако бъдем жестоки, падишахът в Стамбул е достатъчно могъщ, за да изпрати голяма войска, която да ни унищожи.
— Разбирам те. Един добър пълководец трябва да умее да предвижда нещата докрай дори и след победата. Кога ще дойдат турците?
— Техните военачалници ще организират всичко така, че да нападнат Шейх Ада утре на зазоряване.
— Изненадата ще бъде за самите войници. Знам, че си храбър воин. Ти ще направиш с турците същото, което направиха хадедихните с враговете си долу в равнината.
— Ти си чул и за това?
— Че кой не го знае? Вестта за такива подвизи бързо се разпространява през планини и долини. Мохамед Емин превърна хората си в най-богатото племе по тези места.
Али бей скришом ми се усмихна, а след това каза:
— Не е лесно да се пленят хиляди хора, без да се стигне до битка.
— Е, този подвиг не би могъл да извърши дори и самият Мохамед Емин, макар да е силен и храбър. При него е бил някакъв чужд пълководец.
— Чужденец ли? — попита Али бей. Него го дразнеше това, че бадинанът не ми обръщаше внимание, и използва възможността да го засрами.
— Да, един чужденец — отговори Хюсеин ага. — Не знаеш ли?
— Разкажи ми.
Кюрдът направи това по следния начин:
— Мохамед Емин, шейхът на хадедихните, седял пред палатката си и провеждал съвета на старейшините на своето племе. Тогава един облак се разтворил и към тях се приближил ездач, чийто кон се приземил в средата на кръга от старейшини.
— Ес селям алейкюм! — поздравил той.