Драматичното действие в огромния по своя обем приключенски ориентало-балкански цикъл (3765 страници във варианта на Фезенфелд) се разгръща почти изцяло в границите на тогавашната огромна Османска империя, такава, каквато е била около 1870. Незабравимите герои на Карл Май изминават пътя от Тунис в посока към Египет, от Нил до кюрдските планини, после през Багдад стигат до Истамбул и през Мелник до Адриатическото крайбрежие. Главоломните поврати, опасностите, които трябва да преодолеят по своя път в борбата си срещу престъпността, тиранията и несправедливостта, са само една от причините, които оставят у нас незабравими впечатления и ни карат да изпитаме неповторими емоции. И както е типично за Карл Май, динамичното действие, приключенията и загадките започват незабавно — Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф се натъкват неочаквано на следа в пясъка, която ги отвежда до човешки труп, жертвата на кърваво злодеяние. Оттук нататък за читателите вече няма покой.
Но макар и съвсем накратко, се налага да направим и един друг паралел, за да оценим по достойнство художествените постижения на писателя както в целия му «ориенталски» цикъл, така и в споменатите шест тома. Въпреки че, когато става дума за индианските романи на Карл Май или за неговия цикъл от Дивия запад, не бива да забравяме, че в случая имаме работа с едно напълно самобитно и оригинално творчество, все пак трябва да се има предвид и фактът, че по онова време преди Карл Май съществува дългогодишна школа и традиция в индианския роман или в романа на Дивия запад. Ще спомена само няколко имена, за които е доказано, че са повлияли «индианското» творчество на немския писател. Това е преди всичко Фенимър Купър, както и Чарл Сийлсфилд, Фридрих Герстекер и Мьолхаузен. Обаче «ориенталския» или «източен» приключенски роман не е дотам развит, нито има такива именити предшественици. Ето защо и в това отношение трябва да отдадем заслуженото на Карл Май. Прави са литературоведите, които твърдят, че за масовия немски читател от онези десетилетия «душата и духът на Ориента» са разкрити най-вече благодарение на приказките от «Хиляда и една нощ» и на романите на Карл Май. За несравнимото майсторство на писателя, създало тези бестселъри на приключенския жанр, сбито, но много съдържателно, говори мисълта на Вл. Мусаков: «Карл Май успя да оживи дори и пустинята.»
Интересна е оценката за шестте тома и на известният издател Фезенфелд, който при търсенето на «четивни и касови» материали за издателството си се натъква на «Под сянката на падишаха» от «някой си Карл Май. Започнах да чета и вече не можах да се откъсна от този приключенски разказ. Забравих всичко, и семейство, и работа, и ядене, и пиене! Да събера тези разкази, разпокъсани в отделни списания, да ги подредя в книги и в този вид да ги даря на немската младеж, на целия народ — ето тази мисъл не ми даваше повече покой».
Както винаги по законите на черно-бялата живопис, типична за жанра, двата лагера са ясно очертани — от една страна са «рицарите», защитаващи доброто — Кара Бен Немзи (ориенталският вариант на Олд Шетърхенд), неговият слуга или по-скоро приятел Хаджи Халеф и техните спътници, а от другата страна са престъпниците — братята Хамд и Баруд ал Амазат, Абрахим Мамур, Абу Саиф, Манах ал Барша, както и Жълтоликия с цялата си банда. Макар че непрекъснато повтарящите се мотиви и похвати, неразделни атрибути на приказката, възприети и от приключенския жанр (ненапразно Карл Май сам се нарича хакавати — разказвач на приказки) като борбата на доброто срещу злото, преследване, отвличане, пленяване, освобождаване, подслушване, двубои, загадки, тайни и тяхното разкриване и какво ли още не, поне теоретично, на пръв поглед би следвало да доведат до еднообразие и известно спадане на читателския интерес, на практика става тъкмо обратното — талантът на писателя винаги намира нови варианти, а непрекъснатата смяна на кулисите, новите усложнения, новите действащи лица и новите опасности дават своите положителни резултати. Разбира се, с инструментариума на приключенския жанр Карл Май сътворява един наистина незабравим «ориентало-балкански» епос. Ала тези както и повечето романи на писателя не са изградени еднопластово, не са така елементарни и повърхностно конципирани, както, да речем, книгите на един Салгари. Колкото и да са изтъркани думите «идейност» или «идейни» и философски внушения, ми се струва, че не можем да минем без тях, ако желаем да разберем структурните особености, дълбочината, многопластовостта на тези романи, както и авторовата стратегия при създаването им, а оттам и истинската им стойност.