Още първият том «През пустинята» започва така: «Истина ли е, сихди, че искаш да си останеш гяур, неверник, който е по-презрян и от псе и по-отвратителен от плъх, който се храни с нечистотии?» Това са думи на незабравимия Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах към Кара Бен Немзи. Така започва един от вечните им спорове (в случая на верска основа), които, лишени от всяка натрапчивост, често развеселяват читателите. В крайна сметка нито Кара Бен Немзи става мюсюлманин, нито пък Хаджи Халеф християнин, макар че най-сетне той прояжда и шунка. Ала под често комичната «покривка» нещата са по-дълбоки и по-сериозни. Неведнъж в романите на Карл Май става дума за религиозни въпроси и нашего брата, възпитаван дълги години във войнстващ атеизъм, махва с ръка и понякога е склонен да прескочи подобни «скучни» места, както явно са постъпвали и някои «преводачи». Но религиозният въпрос и морал са неделима част от мирогледа на писателя. Карл Май възлага големи надежди на религията за превръщането на «човека-животно» в «благороден човек». Не е вярно, че писателят противопоставя християнството на мюсюлманството. Тъкмо обратното доказват особено по-късните му произведения. Често той подчертава непреходните стойности и в двете религии в духа на религиозната толерантност, за която непрекъснато пледира. Стремежът му към «обща световна религия», пропагандирането на практическото християнство му навличат упреци и от протестанти, и от католици. А колко съвременни са неговите мисли в това отношение! Но този далеч не е единственият сериозен проблем, занимаващ писателя. Интересно е, че в определени исторически периоди отделни произведения на Карл Май предизвикват в определени среди отрицателни реакции. Даже и някои от предлаганите шест романа! Но, слава Богу, те са конюнктурни! Да оставим настрана факта, че само допреди десетина години по принцип Карл Май бе нежелан у нас, но така например нежелан беше (или още е?) романът «През дивия Кюрдистан» в съседна Турция. Защо? Защото хуманистът Карл Май защитава правото на живот и самостоятелно развитие на кюрдите. А именно той не би могъл да напише тази своя книга «малко тъй по-иначе». И какво? Да не я издаваме ли? Или да се съобразяваме с лошото настроение на д-р Ковачевич, литературоведка от сръпския университет, която в своя статия гневно протестира срещу това, че, видите ли, в своите «балкански романи» (4, 5, 6 том от шесттомника) Карл Май споменавал всички други националности, като сърби, българи, скипетари (албанци), турци, цигани, румънци, само не и македонци, макар героите му да преминават през българския град Мелник и после през географската област, наречена Македония. Но това е просто едно лично мнение по националния въпрос на Балканите на един писател, творил преди около век! Може би е дразнещ и фактът, че тъкмо там Карл Май прави един кратък исторически екскурс, споменавайки за Златния век в развитието на българската култура и държава при цар Симеон? Но пък за нас точно тези пасажи имат голяма стойност! Няма да правим капитал и от факта, че образите на българите (Илия, Анка, Яник) са положителни, защото това може да е резултат както на чиста случайност, така и на обичайната любов на писателя към потиснатите, но просто сме длъжни да направим достояние на нашия читател прекрасния образ на българката Анка, носителка на голяма морална чистота. Заслужава нашето внимание и напълно правдивата картина на някогашния Мелник, оживено търговско средище с население от около 17 000 души, описан така увлекателно от Карл Май, град, който няма почти нищо общо със съвременната музейна руина.
Интересни изводи могат да се направят и от един кратък паралел между сагата (цикъла) за Дивия запад и ориенталската сага (цикъл), родени под перото на писателя. Докато в Дивия запад Олд Шетърхенд има до себе си най-често един Винету, направо легендарен образ, който му е най-малкото равностоен, то при пътешествията и приключенията в ориенталския цикъл (имам предвид не само споменатите шест тома) най-близкият сподвижник на главния герой е Хаджи Халеф Омар, един симпатичен и весел герой, чийто ръст е обратно пропорционален на неговата болезнена жажда за слава и мания за самоизтъкване, и то чрез близостта си с главния герой. Споровете и преживяванията с това жизнено, храбро и своенравно човече са източник на неподправен хумор и не напразно той е един от най-големите любимци на читателите. Но малкият Халеф с голямото име иначе не е равностоен на Кара Бен Немзи. В някои литературни анализи Халеф е сравняван със Санчо Панса и в това има нещо вярно. Но само нещо. По-важното в композиционно отношение и във функционално значение е ролята на този образ като коректив, като инструмент, чрез който често се стига до истината, до разкриването на загадката, до важни морално-философски обобщения. Във функционално отношение този образ донякъде е аналогичен на образа на Сам Хокинс.