Не можах да се сдържа и високо се изсмях.
— Ти си бил в Стамбул миралай, тоест полковник? В кои части?
— В гвардията, сине чакалов.
Пристъпих една крачка към него и вдигнах дясната си ръка.
— Само да се осмелиш още веднъж да ме обидиш, такъв шамар ще ти зашлевя, че утре сутринта носът ти ще прилича на минаре. Ти, негоднико, ще ми разправяш, че си бил полковник! Тия можеш да ги дрънкаш само тук, на твоите бабаити в оазиса, но не и на мен! Разбра ли?
Наместникът се изправи изненадващо бързо. Досега не му се беше случвало подобно нещо и главата му не можеше да го побере. Той ме гледаше втренчено, сякаш бях призрак, а след това не знам дали от яд или от стеснителност, заеквайки, каза:
— Гяур, аз можех да стана дори лива-паша , ако не ми харесваше повече службата тук, в Кбили.
— Да, ти си истински образец на смелост и храброст. Бил си се с бандити, които твоят приятел е победил само с думи. Чуваш ли: с думи! Явно той им е бил много добър познат, а може би и член на бандата им. Хамд ал Амасат извърши убийство с грабеж в Алжир. В Уади Тарфауи уби един човек, а в Шот ал Джерид застреля моя водач, бащата на този младеж, защото искаше да погуби мен. Преследвах го до Кбили и ето че го намирам като приятел на един човек, който твърди, че бил на служба
1 Лива-паша — генерал-майор. — Бел. нем. изд.
при султана с чин полковник! Обвинявам го пред теб в убийство и, искам от теб да го арестуваш!
Сега се изправи и «бащата на победата».
— Този човек е гяур! — извика той. — Пил е вино и не се чува какво говори. Първо трябва да изтрезнее и тогава да се оправдава.
Това вече беше прекалено. В следващия миг сграбчих арменеца, вдигнах го и го тръшнах на пода. Той отново скочи и извади нож.
— Кучи сине, ти посегна на един правоверен и трябва да умреш!
След тези думи той яростно се нахвърли върху мен. Аз обаче му отвърнах с добре премерен удар в слепоочието, от който той се строполи и остана да лежи неподвижен на пода.
— Хванете го! — заповяда векилът на войниците си, сочейки към мен.
Очаквах, че те веднага ще се нахвърлят върху мен, но за мое удивление видях да правят нещо съвсем друго. А именно онбашията излезе пред хората си и заповяда:
— Силяхваръ йере койун! (Оставете оръжието!) Всички едновременно се наведоха, оставиха пушките си на пода и после отново се върнаха в предишното си положение.
— Сага дьон! (Надясно!)
Смелите бойци се обърнаха надясно и сега стояха в колона един зад друг.
— Адамъ ортайа алънъз, кошунус! (Обградете го, ходом марш!)
Като на плац за учение те вдигнаха левия крак и фланговият започна да отмерва такта: «сол-сага, сол-сага» (Леви-десни, леви-десни!), замаршируваха те около мен и като се наредиха в кръг, спряха по команда на онбашията.
— Тутунус! (Хванете го!)
Двайсет ръце със сто кафяви, мръсни пръсти се протегнаха напред към мен отляво и дясно и ме хванаха за наметалото. Положението беше толкова комично, че от смях не можех да направя и едно движение, за да се освободя.
— Бей хазретлерим, херифи тутук! (Ваше височество, хванахме го!) — обяви командващият храбрия отряд.
— Бир даха коювермеин! (Не го изпускайте!) — заповяда наместникът със строга физиономия.
Стоте пръста се впиха в наметалото ми още по-здраво отпреди и само церемониалното достойнство, с което се извършваше всичко, беше виновно, че едва сдържах смеха си.
Докато ставаше това, Абу ен Насър отново се беше изправил. Очите му горяха от гняв и жажда за отмъщение, когато каза на векила:
— Заповядай да го застрелят!
— Да, той трябва да бъде убит. Преди това обаче трябва да го разпитам, защото съм справедлив съдия и не искам да осъждам никого, преди да съм го чул. Изложи обвинението си!
— Този гяур — започна убиецът — вървеше с един водач и слугата си през соленото блато. Там той се натъкна на нас и събори спътника ми във водата и моят приятел злочесто се удави.
— Защо го направи?
— За да си отмъсти.
— За какво искаше да си отмъщава?
— В Уади Тарфауи уби един човек. Ние го заварихме и искахме да го заловим, но той успя да избяга.
— Можеш ли да се закълнеш в думите си?
— Кълна се в брадата на Пророка!
— Това е достатъчно… Чу ли обвинението? — бях запитан после аз.