— Да.
— И какво ще отговориш?
— Че обвинителят е подлец. Той беше убиецът и в разказа си просто размени извършителите.
— Абу ен Насър се закле, а ти си гяур. Не вярвам на теб, а на него.
— Питай слугата ми! Хаджи Халеф ми е свидетел.
— Той служи на неверник и затова думите му нищо не струват. Ще наредя да свикат Великия съвет на оазиса, който, ще чуе думите ми и ще произнесе присъдата си над теб.
— Ти не искаш да ми повярваш, защото съм християнин, а все пак се доверяваш на един неверник. Този Хамд ал Амасат или, от мен да мине, Абу ен Насър, е арменец, тоест също не е мюсюлманин, а християнин.
— Моят приятел се закле в Пророка.
— Това е низост и грях, за което Господ ще го накаже. Щом ти не искаш да ме чуеш, ще го обвиня пред съвета на оазиса.
— Един гяур не може да обвинява правоверен, а съветът на оазиса не би могъл и с пръст да го докосне, защото приятелят ми притежава буюрулду и с него е «под сянката на падишаха».
— И аз съм под сянката на своя крал. И също разполагам с редовен паспорт. Той е в джоба ти.
1 Под сянката на падишаха — под закрилата на падишаха, — Бел. пр.
— Той е написан на езика на гяурите и ще се омърся, ако го прочета. С твоя случай ще се занимаем още днес, но най-напред ще си получите заслужения бой: ти петдесет, твоят слуга шейсет, а водачът ти двайсет удара по стъпалата. Изведете ги на двора, аз идвам след вас!
— Алъкоюн еллери! (Отдръпнете ръцете си!) — заповяда онбашията.
Стоте пръста ме пуснаха.
— Тюфеклери каддърънъз! (Вдигнете пушките!)
Юнаците се спуснаха към пушките си и отново ги взеха.
— Ортая алън хер ючуну! (Обградете тримата!)
Те веднага обкръжиха Халеф, Омар и мен. Отведоха ни на двора, в средата на който имаше каменен блок във формата на скамейка. По това личеше, че е предназначен за тези, които трябваше да бъдат наказвани.
Тъй като се бях подчинил спокойно, моите двама спътници ме следваха също без да се съпротивляват, но по очите им познавах, че само чакат да видят какво ще направя аз, за да сложат край на този фарс.
След като ни държаха известно време пред каменната скамейка, се появи векилът с Абу ен Насър. Пред тях вървеше негърът и носеше килима. Той го разстла на земята и щом двамата седнаха, им подаде огън за изгасналите лули. Наместникът посочи към мен.
— Елли даяк вурун она! (Ударете му петдесет тояги!) Моментът настъпи!
— Паспортът ми още в джоба ти ли е? — попитах аз наместника.
— Да.
— Дай ми го!
— Никога няма да си го получиш обратно.
— Защо?
— Защото нито един правоверен не бива да се омърсява с него.
— Ти наистина ли смяташ да ги накараш да ме бият?
— Определено!
— Тогава ще ти покажа какво прави един немзи, когато е принуден да търси своята справедливост.
Малкият двор беше обграден от три страни с висок зид, а четвъртата беше препречена от сградата. Към пътя имаше само един изход, там, откъдето бяхме дошли. Нямаше зяпачи, значи бяхме трима срещу тринайсет. Не бяха ни взели оръжията, така изискваше рицарският закон на пустинята. Векилът беше абсолютно безопасен, а и войниците му също. Само Абу ен Насър можеше да стане опасен. Преди всичко трябваше да обезвредя него.
— Имаш ли някаква връв? — попитах тихо Омар.
— Да, тази на наметалото ми.
— Извади я! — А на Халеф казах: — Застани на изхода и не пускай никого!
— Потърси си я! — беше отговорил междувременно векилът.
— Веднага! — Казвайки това, аз внезапно се измъкнах от войниците и скочих върху Абу ен Насър, извих ръцете му на гърба, така че в позата, в която беше седнал, не можеше да се помръдне:
— Завържи го! — заповядах на Омар.
Тази заповед бе излишна, защото Омар веднага ме беше разбрал и вече омотаваше с връвта си ръцете на арменеца. Още преди някой да успее да предприеме нещо срещу нас, той бе завързан. Неочакваната ми атака страшно изненада векила и неговата охрана. Сега с дясната ръка извадих ножа си, а с лявата хванах наместника за тила. От страх той разпери крака и ръце, сякаш беше умрял. За сметка на това пък се оживиха войниците.
— Кошун имдад арайън! (Идете да доведете помощ!) — изръмжа онбашията, който пръв дойде на себе си.
Сабята му пречеше, той я хвърли и побягна към изхода. Другите го последваха. Там обаче вече бе застанал славният Халеф с готово за стрелба оръжие.
— Гери, бурада дураджаксънъз! (Назад! Не мърдайте оттук!) — извика той.
Храбрите бойци се стъписаха, обърнаха се и се разбягаха на всички страни, за да търсят закрила в ъглите на зидовете.