Омар също беше извадил ножа си и седеше до мен с мрачен поглед, готов да забие острието в сърцето на Абу ен Насър.
— Мъртъв ли си? — попитах аз векила.
— Не, но ти сигурно ще ме убиеш?
— Това зависи от теб, въплъщение на справедливостта и смелостта. Животът ти виси на косъм.
— Какво искаш от мен?
Още преди да му отговоря, се разнесе ужасеният вик на жена. Погледнах нагоре и забелязах ниска, дебела женска фигура, която се носеше към нас с видимо усилие, почти търкаляйки се.
— Дур! (Стой!) — изпищя тя. — Йолдюрме ону беним ко-джам дър. (Не го убивай, той е мой мъж!) ; Значи тази закръглена дама, която изпод диплите на дрехите си се носеше към мен с движения, наподобяващи плуване, беше милостивата госпожа наместничка. Явно зад прозореца с решетките на женските покои тя е искала да наблюдава изпълнението на наказанието, но за свой ужас е трябвало да установи, че наказанието щеше да бъде наложено на съпруга й. Попитах я спокойно:
— Коя си ти?
— Векелин каръсъйъм (Аз съм жената на векила) — отвърна тя.
— Евет, авратъмдър кбилинир гюлю (Да, това е жена ми — розата на Кбили) — потвърди векилът, пъшкайки.
— Как се казва тя?
— Адъм Айша (Казвам се Айше) — съобщи тя.
— Евет, адъ Айша (Да, тя се казва Айше) — прозвучаха като ехо думите от устата на турчина.
Значи това бе розата на Кбили и се казваше Айше. Към такова едно нежно същество трябваше да бъда отстъпчив.
— Ако ми покажеш руменината на лицето си, о цвете на оазиса, ще отдръпна ръката си от него — казах аз.
Яшмакът веднага се отметна от лицето й. Тя беше живяла достатъчно дълго време сред арабите, чиито жени ходеха с незакрити лица, и затова беше станала по-малко сдържана, отколкото трябваше да бъде една туркиня. Впрочем тук, както тя си мислеше, ставаше дума за скъпоценния живот на съпруга й.
Видях едно безцветно, безизразно женско лице, което беше толкова пълно, че в него едва можеха да бъдат различени очите и чипото носле. Мадам Айше бе сигурно на четирийсет години, но беше решила да заличи белезите на възрастта си с високо изписани черни вежди и начервени устни. По една черна точка на всяка от страните й придаваше особен израз, а щом ръцете й се подадоха изпод дрехите до лактите, забелязах, че не само ноктите, но и целите й ръце бяха боядисани с къна.
— Благодаря ти, слънце на Джерид — поласках я аз. — Ако ми обещаеш, че векилът ще остане на мястото си, без да мърда, няма да му се случи нищо лошо.
— Каладжак. Сана, сьос вериним. (Ще стои кротко. Обещавам ти.)
— Тогава трябва да е благодарен на твоята прелест, че няма да го размажа като инджир , сложен в пресата за изсушаване. Гласът ти е мелодичен като флейта, очите ти блестят като слънцето, а фигурата ти е като на Шехеразада. Само заради теб правя тази жертва и го оставям да живее.
Аз отдръпнах ръката си от наместника. Той се изправи със стон на облекчение, но послушно остана в седящата си поза.
1 Инджир — смокиня. — Бел. нем. изд.
Айше внимателно ме огледа от главата до петите, а след това любезно ме попита.
— Кой си ти?
— Аз съм Кара Бен Немзи, чужденец, чиято родина е далеч отвъд морето.
— Хубави ли са вашите жени?
— Хубави са, но не приличат на жените от Шот ал Кебир.
Мадам Айше се усмихна доволно и аз разбрах, че съм спечелил нейната благосклонност.
— Немците са много умни, много храбри и учтиви хора, вече бях чувала за това — заключи тя. — Добре си дошъл при нас! Но я ми кажи, защо си вързал този човек? Защо войниците ни избягаха от теб? И защо искаше да убиеш великия наместник?
— Вързах този човек, защото е убиец. Войниците ви избягаха от мен, защото разбраха, че ще ги победя. А векила вързах, защото искаше да ме налага с тояги, а след това и вероятно да ме осъди на смърт, без да ми даде дължимата справедливост.
— Ще получиш справедливост!
Тези думи ме наведоха на натрапчивото убеждение, че и в Ориента чехълът има същата магическа сила, както и на Запад. Векилът усети, че авторитетът му е застрашен, и се опита да го защити.
— Аз съм справедлив съдия и ще…
— Сен сус! (Ти сега мълчи!) — заповяда му тя. — Знаеш, че познавам този човек, който се нарича Абу ен Насър, баща на победата, но е по-добре, ако се казва Абу ал Ялан, баща на лъжата. Той е виновен, че те изпратиха в Алжир тъкмо когато щеше да станеш мюлязъм. Той е виновен, че и след това дойде в Тунис и че тук ще бъдеш погребан в самота, и колкото пъти е идвал при теб, все е трябвало да правиш неща, които са ти причинявали вреда. Аз го мразя и нямам нищо против този чужденец да го убие.
— Абу ен Насър не може да бъде убит, той е под сянката на падишаха.