— Тут агзънъ! (Затваряй си устата!) Той е под сянката на падишаха, но този чужденец е под сянката на наместничката, под моята сянка! Чуваш ли? А който е под моята закрила, ти не можеш да пипнеш с пръст. Стани и тръгвай след мен!
Той се изправи. Тя се обърна и тръгна, а той направи физиономия, че трябва да я последва. Това обаче не съответстваше на моите намерения.
— Стой! — заповядах аз, като пак го хванах за врата. — Ти оставаш тук!
Тогава госпожа Айше се обърна.
— Нали каза, че ще го освободиш? — попита тя.
— Да, но само при условие, че остане на мястото си.
— Но той не може да седи тук цяла вечност!
— Имаш право, о, роза на Кбили, но ще трябва да остане тук, докато се уреди моят въпрос.
— Той вече е уреден.
— По какъв начин?
— Нали ти казах, че си добре дошъл при нас?
— Да, вярно е.
— Това означава, че си наш гост и можеш да останеш тук с хората си, докогато искаш.
— А Абу ен Насър, когото ти нарече Абу ел Ялан?
— Той е твой и можеш да правиш с него каквото пожелаеш.
— Истина ли е това, векил?
Турчинът се поколеба, преди да отговори, но един строг поглед на неговата господарка го накара да проговори.
— Да — увери ме послушният векил.
— Заклеваш ли се?
— Заклевам се.
— В Аллах и неговия Пророк ли?
— Трябва ли? — попита той мадам, розата на Кбили.
— Трябва! — отговори Айше решително.
— Е тогава се кълна в Аллах и Пророка!
— Сега може ли да дойде с мен? — попита ме тя.
— Може — отвърнах.
— Ела след това да ядеш с нас овнешко с кускус.
— Има ли тук някое сигурно място, където мога да затворя Абу ен Насър? — попитах аз господарката.
— Не. Вържи го за ствола на палмата, там до зида! Няма да ти избяга, защото ще заповядам на войниците да го пазят.
— Аз сам ще го охранявам — отговори Омар вместо мен. — От мен няма да може да избяга и със смъртта си ще заплати за живота на моя баща. Ножът ми е остър като погледа ми.
От момента на залавянето му убиецът все още не беше проронил нито дума, но той ни гледаше сърдито и страшно, докато ни следваше към палмата, за която го завързахме. Нямах намерение да го убивам, но беше станал обект на кърваво отмъщение и знаех, че никакво застъпничество пред Омар нямаше да помогне, за да го помилва. Еддем биддем, или както турците казват кан канъ йодер, за кръв с кръв се плаща. Въпреки всичко, което се беше случило, на мен ми се искаше без мое знание да успее да избяга, макар че той сигурно не би ме пощадил, ако имах нещастието да попадна в ръцете му.
И така аз поверих Хамд ал Амасат на Омар и се отправих с Халеф към селямлъка. По пътя дребното човече ме попита:
— Сихди, ти твърдеше, че този човек е арменски християнин, но трябва да се съгласиш, че е много зъл. Съзнаваш ли сега, че християните са лоши хора? Ти трябва да приемеш правата вяра, ако не искаш вечно да се пържиш в ада.
— Ти самият ще се пържиш там.
— Защо?
— Нали ми разказа, че в Дерк асфал, в седмия и най-дълбок кръг на ада, се пържат всички лъжци и лицемери и трябва да ядат от дяволските глави, растящи по дървото саккум.
— Да, но какво общо имам аз с това?
— Ти си лъжец и лицемер!
— Аз ли, сихди? Езикът ми говори само истината, а в сърцето ми няма притворство. Който ме нарича такъв, какъвто ме нарече ти, ще получи от мен куршум.
— Ти лъжеш, че си видял Мека, и се представяш за хаджия. Да разкажа ли това на векила?
— Аман, аман — извинявай! Не можеш да причиниш такова нещо на Халеф Омар, на най-верния си слуга, когото можеш да намериш.
— Добре, няма да го направя, но ти знаеш при какво условие ще мълча.
— Знам го и ще го спазвам, но ти ще станеш истински правоверен дори и да не искаш, сихди!
Влязохме в селямлъка, където векилът вече ни очакваше. Физиономията, с която ме посрещна обаче, не беше особено любезна.
— Седни! — покани ме той.
Приех поканата му и седнах съвсем близо до него, а Халеф се зае с лулите, които междувременно бяха поставени в единия ъгъл на стаята.
— Защо поиска да видиш лицето на жена ми? — започна той разговора.
— Защото съм европеец и съм свикнал да гледам лицата на тези, с които разговарям.
— Лоши обичаи имате! Нашите жени се забулват, а вашите се излагат на показ. Нашите жени носят дълги горни и къси долни дрехи, а вашите носят къси горни и дълги долни дрехи, а често и горните, и долните са къси. Виждали ли сте някога някоя от нашите жени при вас? А вашите момичета идват при нас и защо? От любопитство! Аиб! (Позор!)
— Векил, това ли е гостоприемството, което ми обещахте?