Откога имате обичай да посрещате гостите си с обиди? Не ми трябва нито овнешкото ти, нито кускусът ти и затова пак слизам в двора. Последвай ме!
— Извинявай, ефенди! Исках само да ти кажа какво си мислех, но не съм възнамерявал да те обиждам.
— Който не иска да обижда, не бива винаги да казва каквото мисли. Бъбривият мъж прилича на счупена стомна, от която никой няма нужда, защото тя нищо не може да задържи.
— Седни пак — помоли ме той — и ми разкажи къде срещна Абу ен Насър.
Подробно му разказах нашето приключение. Той ме изслуша мълчаливо и накрая направи недоверчива физиономия.
— Значи смяташ, че той е убил търговеца в Блида?
— Да.
— Но не си бил там?
— Да, обаче си направих съответните изводи.
— Само Аллах може да предполага, той е всезнаещ. А мисълта на човека е като лош ездач, когото непослушният кон отвежда не там, където той иска да отиде.
— Само Аллах може да предполага, защото е всезнаещ ли? О, векил, умът ти е уморен от многото овнешко с кускус, което си изял! Тъкмо защото Аллах е всезнаещ, няма нужда да прави изводи. Който прави предположения, той търси резултат от възприятията си, без предварително да знае нещо.
— Чувам, че си алим, който е посещавал много училища, защото говориш с думи, които никой не може да разбере. И значи смяташ, че Абу ен Насър е убил човека в Уади Тарфауи?
— Да.
— Беше ли там?
— Не.
— Мъртвият ли ти го разказа?
— Всеки, дори и овните, които ядеш, знаят, че мъртвите не могат да говорят.
— Ефенди, сега ти самият говориш непочтително. Значи не си бил там, а мъртвият не е могъл да ти каже. Откъде знаеш тогава, че Абу ен Насър е убиец?
— Видях една следа и тръгнах по нея, а когато го срещнах, той си призна за убийството.
— Това, дето си намерил следа, не е доказателство, че той е убиец, защото никой досега не е убивал някого, оставяйки след себе си следа. А това, че ти е признал за убийството, въобще не може да ме заблуди; той е шакаджъ, шегаджия, който просто е искал да си направи шега.
— С убийства никой не си прави шеги.
— Е, защо пък не с човек като теб. Значи ти смяташ, че той е застрелял водача Садек?
— Да.
— Ти беше ли там?
— Разбира се.
— И видя всичко?
— Дори много добре. Хаджи Халеф Омар също е свидетел.
— Е добре, значи Абу ен Насър е застрелял Садек. И затова ти твърдиш, че той е убиец?
— Естествено.
— Ефенди, дано Аллах избистри мисълта ти, защото трябва веднага да признаеш, че човек не бива да прави изводи.
— Как така?
— Тъй като си бил свидетел как Абу ен Насър е застрелял водача, ти си правиш извода, че той е убиец?
— Да. Точно така.
— Не е така! А ако е било кръвно отмъщение? Има ли в твоята страна кръвно отмъщение?
— Не.
— Тогава ти казвам, че този, който убива заради кръвно отмъщение, не е убиец. Никой съдия не може да го порицае. Само роднините на убития имат право да го преследват.
— Но Садек не е обиждал твоя гост.
— Тогава племето, към което принадлежи Садек, го е обидило.
— Но в случая няма нищо такова. Този Абу ен Насър, който всъщност се казва Хамд ал Амасат, а преди това, разбира се, е носил арменско име, застреля водача Садек, чийто син Омар е тук, а както ти преди малко обясни, този Омар има право върху живота на убиеца. Трябва да се споразумееш с Омар, но се погрижи този «баща на победата» повече да не ми се мярка пред очите, иначе ще си разчистя сметките с него. Впрочем я първо ми върни паспорта! Ще ми трябва на други места.
— Ефенди, сега от думите ти струи мъдрост. Ето ти паспорта! Веднага ще говоря с Омар да освободи Абу ен Насър. Но ти можеш да бъдеш мой гост колкото дълго пожелаеш.
Той стана и излезе на двора. Предварително знаех, че всичките му усилия пред Омар щяха да бъдат напразни. И действително след известно време наместникът се върна с мрачна физиономия и не изрече нито дума, докато не донесоха опеченото на шиш овнешко, приготвено от прелестните къносани пръсти на «розата на Кбили». Халеф и аз здравата си похапвахме и тъкмо векилът ми казваше, че Омар ще се храни вън на двора, защото не биваше да се отделя от жертвата си, вън се чу силен вик. Ослушах се, а викът се повтори:
— Брех, ефендине! (Ефенди, на помощ!)
Този вик беше отправен към мен. Скочих и изтичах на двора. Омар лежеше на земята и се боричкаше с войниците, но от пленника нямаше и следа. На изхода към улицата стоеше негърът и ми се усмихваше с невинна физиономия.
— Избяга, сихди — ето го, препуска там!
С три скока се озовах навън и видях как Абу ен Насър изчезва между палмите. Той яздеше бързоходна камила, която явно чудесно се справяше с разстоянията. Разбрах всичко. Мисията на векила в двора беше завършила с неуспех, но въпреки това той е искал да спаси Абу ен Насър. Беше заповядал на негъра да приготви камила, а на войниците — да хванат Омар и да освободят заловения. Единайсетте храбри юнаци все пак се бяха решили на нещо и номерът бе успял.