да добавям, че моят кеф, обедната ми почивка, не остана необезпокояван.
И така, навън се чуваше гълчащият глас на моя Халеф ага, който ме изтръгна от дрямката ми.
— Какво? Как? С кого?
— С ефенди — чу се плах отговор.
— Искаш да нарушиш спокойствието на ефенди, на великия господар и учител?
— Трябва да говоря с него.
— Какво, ти трябва да говориш с него? Сега, когато си почива? Дяволът — Аллах да ме пази от него — да не ти е намазал главата с нилска тиня, та не можеш да разбереш какво означава да си ефенди, хеким , човек, когото Пророкът е надарил с мъдрост, така че да може всичко, дори и мъртвите да съживява, ако успеят да му кажат от какво са умрели!
Да, трябва да призная, че тук, в Египет, моят Халеф много, страшно много се беше променил. Сега той се държеше изключително гордо, безкрайно грубо и лъжеше неимоверно много, което в онези земи беше от голямо значение.
В Ориента смятат всеки немец за голям градинар и всеки чужденец за добър стрелец или за виден лекар. За нещастие, в Кайро в ръцете ми попадна една стара, полупразна аптечка с хомеопатични лекарства на Вилмар Швабе. Раздавах, където ми попадне, на познати и непознати по пет зрънца в разтвор едно към трийсет, а след това по време на пътуването ни по Нил давах на лодкарите млечна захар на върха на ножа срещу всички възможни въображаеми болести и с невероятна бързина си спечелих славата на лекар, който е в съюз с дявола, защото с няколко зрънца дурхаирсе можел да съживи дори и мъртвец.
Тази слава бе събудила в главата на моя Халеф, меко казано, грандомания, която обаче, за щастие, не му пречеше да бъде най-верният ми и най-внимателен слуга. Това, че обикновено той самият допринасяше за разпространяването на славата ми, е резултат от казаното по-горе. Той бе завладян от най-позорния порок на барон Мюнхаузен и наред с това се опитваше да блесне с грубост, която заплашваше да се превърне в класическа.
Между другото с мизерната си заплата той си бе купил камшик от хипопотамова кожа и не се разделяше вече с него при никакви обстоятелства. Познаваше Египет отпреди и твърдеше, че тук човек въобще не може да мине без камшик, който правел много по-големи чудеса от учтивостта и парите, а от последните и бездруго не ми бяха останали кой знае колко много.
1 Хеким — лекар. — Бел. пр.
— Чул те Господ, сихди — долових аз отново умолителния глас, — но аз наистина трябва да видя твоя ефенди и да говоря с него, великия лекар от Франкистан.
— Сега не може.
— Много е наложително, иначе господарят ми нямаше да ме изпрати.
— Кой е господарят ти?
— Богатият и могъщ Абрахим Мамур, Аллах да му дари хиляда години живот.
— Абрахим Мамур ли? Кой е пък този Абрахим Мамур, как се казва баща му? Кой е бил бащата на неговия баща и кой е баща на бащата на баща му? Къде е роден и къде живеят тези, на които дължи името си?
— Не знам, сихди, но той е могъщ господар, както се вижда от самото му име.
— От името му ли? Какво имаш предвид?
— Абрахим Мамур. Мамур означава чиновник. Той беше околийски управител, началник на една провинциална околия.
— Бил е? А сега не е ли вече?
— Не.
— Така си и помислих. Никой не го познава, дори и аз, Халеф ага, храбрият приятел и закрилник на моя господар, никога досега не съм чувал за него и никога не съм виждал пискюла на неговия тарбуш. Върви си, господарят ми няма време!
— Е добре, кажи ми какво да направя, за да стигна до него!
— Не знаеш ли поговорката за сребърния ключ, който отваря всички врати?
— Аз нося в себе си този ключ.
— Тогава отключвай!
Напрегнато се ослушвах и долових тихото подрънкване на монети, а след това отново гласа на Халеф:
— Един пиастър? Скъпернико, казвам ти, че отворът на ключалката е доста по-голям от твоя ключ. А той не става, защото е много малък.
— Тогава ще го направя по-голям.
Навън отново се чу дрънкането на дребни сребърни монети. Не знаех дали да се смея, или да се ядосвам. Халеф бе станал изключително отракан портиер.
— Три пиастъра? — казваше той тъкмо. — Добре, поне мога да те попитам какво те води при ефенди.
— Той трябва да дойде и да донесе вълшебните си лекарства.
— Червей, ти какво си въобразяваш! Че за три пиастъра ще го подлъжа да дава лекарство, което му носи една бяла фея през всяка първа нощ на новолунието?
— Наистина ли?
— Аз, Хаджи Халеф Омар Ага Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, твърдя това. Аз самият съм виждал феята, а ако не вярваш, ще опиташ този кърбадж, камшика ми от хипопотамова кожа.
— Вярвам, вярвам.
— Това е хубаво.