Халеф се смееше на старанието, с което изследвах пясъка, и когато отново се изправих, ме попита:
— Е, какво видя, сихди?
— Били са два коня и една камила.
— Два коня и една камила! Аллах да благослови очите ти! И аз видях същото, и то без да слизам от кобилата си. Ужким си учен човек, а пък правиш работи, на които и един мулетар ще се смее. И какво ти помогнаха богатите знания, с които се перчиш?
— Засега знам, че тримата ездачи са минали оттук преди около четири часа.
— Пукната пара не струва твоята мъдрост! Вие, хората от Билад ар-Рум[6], сте много странни!
Казвайки това, «хаджията» направи физиономия, по която можеше да се прочете най-дълбоко състрадание, но аз предпочетох мълчаливо да продължа пътя си.
Вървяхме по следите почти цял час, докато неволно спряхме конете си там, където долината изведнъж правеше завой и ние трябваше да кривнем по него. Видяхме три лешояда, които клечаха зад една дюна недалеч от нас и като ни съзряха, излетяха с дрезгав крясък.
— Ел бюдш[7] — каза Халеф. — Там, където се появи, със сигурност има мърша.
— Вероятно са намерили умряло животно — отвърнах аз, яздейки след него.
Дребосъкът пришпори бързо коня си напред, така че аз изостанах. Едва бе стигнал до дюните, когато рязко дръпна юздите и нададе вик на ужас:
— Машаллах![8] Какво е това? Онова, дето лежи там, не е ли човек, сихди?
Халеф имаше право. Наистина беше човек и лешоядите бяха направили зловещия си пир с неговия труп. Бързо скочих от коня и коленичих до него. Дрехите му бяха разкъсани от ноктите на птиците. Но нещастникът беше умрял съвсем скоро, както установих, като го докоснах.
— Аллах керим! (Господ е милостив!) Сихди, този човек от естествена смърт ли е умрял? — попита Халеф.
— Не. Не виждаш ли раната на врата му и дупката на тила? Бил е убит.
— Аллах да погуби човека, който е направил това! А може би мъртвият е загинал в почтена борба?
— Какво наричаш ти почтена борба? Сигурно е жертва на кърваво отмъщение. Хайде да претърсим дрехите му!
Халеф ми помогна. Не намерихме абсолютно нищо, докато погледът ми не попадна върху ръката на убития. На нея забелязах обикновен златен пръстен с формата на нашите венчални халки и го извадих. От вътрешната страна ясно беше изписано ситно, но четливо: ЕП 15 юли 1830 г.
— Какво намери там? — попита Халеф.
— Този човек не е ибн араб[9] — отвърнах.
— А какъв?
— Французин.
— Французин, християнин? Откъде разбра?
— Когато някой християнин се жени, младоженците си разменят по един пръстен без камък, на който обикновено се изписват името и денят, в който е сключен бракът.
— И това такъв пръстен ли е?
— Да.
— А откъде разбра, че мъртвецът е бил французин? Със същия успех той би могъл да бъде ингилиз[10] или немзи[11], какъвто си и ти.
— Написаното тук е на френски.
— Но той все пак би могъл да е от друг народ. Не мислиш ли, сихди, че пръстенът може да е намерен или откраднат?
— Да, така е. Но я виж ризата, която мъртвият носи! Тя е европейска.
— Кой го е убил?
— Двамата му спътници. Не виждаш ли, че земята наоколо е разровена от борбата. Не забелязваш ли, че…
Спрях насред изречението. Изправих се, за да огледам земята, и недалеч от мястото, където лежеше мъртвият, започваше широка кървава следа, която се губеше между скалите. Тръгнах по нея с готово за стрелба оръжие, тъй като убийците можеше да са някъде наблизо. Но не бях изминал голямо разстояние, когато един лешояд излетя нагоре със силно пляскане на крилете, а на мястото, откъдето той се вдигна, видях една камила. Тя беше мъртва; в гърдите й зееше дълбока рана. Халеф плесна с ръце.
— Сива хеджин[12], сива туарег-хеджин и тези убийци, тези мерзавци, тези кучета са я застреляли!
Ясно беше, че моят спътник съжалява за великолепното ездитно животно повече, отколкото за французина. Като истински син на пустинята, за когото и най-дребният предмет може да бъде скъпоценен, той се наведе и претърси седлото на камилата. Не намери нищо. Дисагите бяха празни.
— Убийците вече са взели всичко, сихди. Дано цяла вечност се пържат в ада. Нищо, абсолютно нищо не са оставили освен камилата и хартиите там в пясъка.