Думите привлякоха вниманието ми и недалеч от нас забелязах няколко смачкани на топка, явно хвърлени като ненужни листове хартия. Може би щях да разбера нещо от тях и отидох да ги взема. Бяха листове от вестник. Пригладих с ръка смачканите парчета, наредих ги едно до друго и се получиха две страници от «Вижи Алжериен» и още толкова от «Л’ъндепендан» и «Мауна». Първият вестник излизаше в Алжир, вторият в Константин, а третият в Гелма. Въпреки различните места на издаване, като ги прегледах по-внимателно, забелязах явното сходство в тези вестници по отношение на съдържанието; а именно и трите съдържаха съобщения за убийството на богат френски търговец в Блида. Най-голямото подозрение падало върху един арменски търговец, някой си Хамд ал Амасат, който избягал и бе пусната публична обява за задържането му.
Каква причина е имал убитият, чиято е била камилата, да носи тези вестници със себе си? Дали случаят лично го е засягал? Бил ли е роднина на търговеца в Блида? Той ли е убиецът, или е бил полицай, преследвал престъпника?
Взех листовете със себе си, а пръстена сложих на пръста си и се върнахме с Халеф при трупа. Над него упорито кръжаха лешоядите, които след отдалечаването ни отново се спуснаха към камилата.
— Какво възнамеряваш да правиш сега, сихди? — попита Халеф.
— Не ни остава нищо друго, освен да погребем човека.
— В земята ли ще го заровиш?
— Не, нямаме инструменти за това. Ще го затрупаме с камъни, така нито едно животно няма да може да се приближи до него.
— Наистина ли мислиш, че е гяур?
— Християнин е.
— Все пак е възможно да грешиш. Сихди, може и да е правоверен. Затова ми позволи да те помоля нещо! Нека го обърнем така, че лицето му да гледа към Мека!
— Нямам нищо против, защото същевременно ще гледа и към Ерусалим, където е страдал и умрял Спасителят. Хващай!
Тъжно беше делото, което вършехме в пълно усамотение. Когато купчината камъни върху нещастника стана толкова висока, че да осигурява пълна защита на трупа срещу животните от пустинята, се постарах да я оформя като кръст, след което сплетох ръце, за да прочета молитва. Като свърших, Халеф се обърна на изток, за да започне със сто и двайсетата сура от Корана:
— В името на всемилостивия Бог! Кажи: Господ е единственият и вечен Бог. Той не създава и не е създаден, и нито едно същество не е подобно нему. Човекът обича тленния живот и не обръща внимание на бъдещия. Но часът на твоето заминаване настъпи и ето че ще бъдеш отведен при твоя господар, който ще те събуди за нов живот. Дано греховете ти са малко, а броят на добрите ти дела да е колкото пясъкът на пустинята, в която заспиваш!
След тази молитва Халеф погледна първо надясно, а след това наляво и каза:
— Аллах да му даде покой!
Накрая той се наведе, за да почисти с пясък ръцете си, които беше изцапал с трупа.
— Така, сихди, сега пак съм тахир — каза той — и мога отново да докосвам всичко, което е чисто и свещено. Какво ще правим сега?
— Трябва да тръгнем бързо след убийците, за да ги настигнем.
— Искаш да ги убиеш ли?
— Не съм им съдия. Ще говоря с тях и ще узная защо са убили човека. Тогава ще реша какво да правя.
— Може и да не са умни мъже — отбеляза Халеф, — иначе нямаше да убият една хеджин, която е много по-ценна от конете им.
— Хеджин можеше да ги издаде. Ето виж следите им. Напред! Имат пет часа преднина. Може би утре ще ги настигнем още преди да се доберат до Седада.
Въпреки непоносимата жега и трудния, скалист път галопирахме с такава бързина, сякаш бяхме на лов за газели, а при това положение беше изключено да се води някакъв разговор. Но добрият ми приятел Халеф не можеше да издържи толкова дълго, без да говори.
— Сихди — извика той след мен, — сихди, да ме изоставиш ли искаш?
Обърнах се към него.
— Да те изоставя ли?
— Да. Краката на моята кобила са по-стари от тези на твоя берберски жребец.
Наистина от старата кобила вече капеше пот, а от устата й — пяна.
— Но днес не можем да правим почивка в голямата жега както обикновено — възразих аз, — трябва да яздим, докато падне нощта, иначе няма да настигнем онези двамата.
— Който много бърза, бавно стига, сихди, защото — Аллах акбар[13] — я погледни надолу!
Намирахме се пред един стръмен склон на долината и видяхме долу под нас, на разстояние около четвърт час езда, двама души да седят до една локва, в която се беше задържала малко вода. Конете им гризяха изсъхналите, бодливи мимози, растящи наблизо.
— А, ето ги!
— Да, сихди, това са убийците! И на тях им е станало прекалено горещо и са решили да изчакат да мине големият пек.