— На теб ли?… Не те разбирам.
— Веднага ще ме разбереш. Мъртвият е бил християнин. Аз също съм такъв и ще отмъстя за него.
— Кръв за кръв ли?
— Не. Ако беше така, вече нямаше да си жив. Намираме се в пустинята, където важи само правото на по-силния. Не бих искал да установявам кой от нас двамата е по-силният; предавам те на Божието отмъщение на Всезнаещия и Всемогъщия, който всичко вижда и наказва всяко злодеяние. Едно нещо искам от теб: да извадиш всичко, което си взел от мъртвеца.
Хамд ал Амасат се засмя невъзмутимо.
— Мислиш ли, че наистина ще го направя?
— Мисля.
— Вземи каквото искаш.
Той посегна към револвера. Но аз бях по-бърз и насочих срещу него дулото на моя.
— Спри или ще стрелям!
Положението, в което се намирах, беше доста сериозно. Държах се така, сякаш всички козове бяха в ръцете ми, а това съвсем не беше вярно. За щастие, противникът ми явно беше повече хитър, отколкото смел. Той нерешително отдръпна ръката си.
— Какво ще правиш с тези неща? — попита той.
— Ще ги предам на роднините на убития.
Усмивката, която се появи на лицето му, бе почти състрадателна.
— Лъжеш — каза той самоуверено. — Искаш да ги задържиш за себе си.
— Не лъжа.
— А какво ще предприемеш срещу мен?
— Сега нищо. Но се пази, ако пак се срещнем!
— Ти наистина ли отиваш в Седада?
— Да.
— И ако ти дам нещата, ще оставиш ли мен и моя спътник необезпокоявани да заминем за Бир Сауди?
— Да.
— Обещаваш ли?
— Да.
— Закълни се.
— За такива дреболии не се кълна. Ще удържа на думата си и без клетва.
— Ето, вземи револвера, часовника, компаса и кърпата!
— Какво още имаше убитият в себе си?
— Нищо.
— Сигурно е имал и пари.
— Тях ще задържа.
— Нямам нищо против. Но ми дай портфейла или кесията, в която са се намирали.
— Ще ти я дам.
Хамд ал Амасат бръкна в пояса си и извади обшита с мъниста кесия, която изпразни и след това ми подаде.
— Нищо друго ли нямаше човекът у себе си? — осведомих се аз отново.
— Не. Ако искаш, претърси ме.
— Не е необходимо.
— Значи можем да тръгваме.
— Да.
Той като че с облекчение въздъхна. А спътникът му явно беше доста страхлив човек, който видимо се радваше, че могат така лесно да се измъкнат. Събраха нещата си и се качиха на конете.
— Ес селям алейкюм!
Не им отговорих. След няколко мига убийците изчезнаха зад възвишението на Уади.
До този момент Халеф не беше казал нито дума, но сега наруши мълчанието си.
— Сихди!
— Какво?
— Мога ли да ти кажа нещо? Познаваш ли птицата щраус?
— Да.
— Знаеш ли каква е?
— Каква?
— Глупава, много глупава.
— И после!
— Извинявай, сихди, но ми се струваш по-глупав и от щраус.
— Защо?
— Защото остави тези мерзавци да избягат.
— Не можех нито да ги задържа, нито да ги убия.
— Защо да не можеш? Ако бяха убили някой правоверен, можеш да бъдеш сигурен, че щях да ги изпратя при шейтана[16]. Но тъй като убитият е гяур, на мен ми е все едно дали ще бъдат наказани или не. Но ти си християнин и оставяш убийците на един християнин да се измъкнат.
— Кой ти каза, че са се измъкнали?
— Ами че негодяите вече изчезнаха. Ще стигнат до Бир Сауди и оттам ще идат в Дебила и Ел Уед и ще изчезнат в Арег[17] сред дюните.
— Няма да стане.
— Как така? Нали казаха, че отиват към Бир Сауди.
— Излъгаха. Потеглиха към Седада.
— Кой ти каза?
— Очите ми.
— Аллах да благослови очите ти, с които гледаше стъпките в пясъка. Но като теб може да постъпи само един неверник. Аз обаче ще те накарам да приемеш правата вяра, можеш да бъдеш сигурен, щеш или не щеш.
— Тогава ще се нарека хаджия, без да съм бил в Мека.
— Сихди… Нали ми обеща повече да не споменаваш за това.
— Докато не се откажеш да сменяш вярата ми.
— Ти си господарят — изпъшка дребосъкът — и трябва да се примиря с това. Но кажи, какво ще правим сега?
— Най-напред трябва да се погрижим за сигурността си. Тук лесно бихме могли да бъдем улучени от куршуми. Трябва да се уверим дали двамата негодници наистина са си тръгнали.
Изкачих се до ръба на клисурата и наистина видях, че двамата ездачи бяха на доста голямо разстояние от нас и се отдалечаваха в югозападна посока. Халеф ме беше последвал.
— Натам отиват — каза той. — Това е посоката към Бир Сауди.
— Като се отдалечат достатъчно, ще свърнат на изток.
— Ако направят това, пак ще се натъкнат на нас.