— Негодниците си мислят, че ще тръгнем чак утре сутринта, и се надяват да спечелят голяма преднина.
— Ти само гадаеш и пак няма да познаеш.
— Мислиш ли? А като бяхме там горе, не ти ли казах, че един от конете им куца?
— Да, каза, а и аз се убедих, когато си тръгнаха.
— Така че и сега ще позная, като твърдя, че убийците ще свърнат към Седада.
— Тогава защо не ги последваме веднага?
— Дори бихме могли да ги изпреварим, ако тръгнем по прекия път, но тогава те може да се натъкнат на нашите следи и ще се пазят от повторна среща с нас.
— Сигурно имаш право — призна той. — Хайде да се върнем до водата и да си починем, докато стане време за тръгване.
Отново се спуснахме долу. Протегнах се върху одеялото си, преметнах края на тюрбана през лицето си като воал и затворих очи, но не за да спя, а за да помисля над това наше приключение. Но кой би могъл дълго време да размишлява върху сами по себе си неясни неща в ужасния зной на Сахара? Задрямал съм против волята си и сигурно бях спал повече от два часа, когато се събудих. Тръгнахме.
Уади Тарфауи свършва в Шот Рхарса. Така че за да стигнем на изток до Седада, трябваше да я напуснем. След около час се натъкнахме на водещите от запад на изток следи от два коня.
— Е, Халеф, познаваш ли тази асаар[18]?
— Наистина, ти имаше право, сихди! Негодниците яздят към Седада.
Слязох и разгледах отпечатъците.
— Минали са оттук преди около половин час. Трябва да яздим по-бавно, иначе ще забележат, че ги следим.
Склоновете на Джебел Тарфауи постепенно се спускаха към равнината, а щом слънцето залезе и след известно време луната изгря, видяхме, че Седада е долу пред нас.
— Ще продължим ли? — попита Халеф.
— Не. Ще спим под маслиновите дървета, там до склона на планината.
Отклонихме се малко от посоката си и намерихме под маслиновите дървета прекрасно място за нощен лагер. Тъй като и двамата бяхме привикнали с воя на чакалите, джавкането на фенеките[19] и на гърлените звуци, издавани от дебнещите хиени, тези нощни шумове не пречеха на съня ни. Като се събудихме, първата ми работа беше да потърся вчерашните следи. Бях убеден, че тук близо до населеното място едва ли щяха да са ми от голяма полза, но за моя изненада открих, че те не водеха към Седада, а завиваха на юг.
— Защо негодниците не са се спуснали долу? — попита Халеф.
— За да не ги видят. Преследваните убийци трябва да бъдат предпазливи — обясних му аз.
— Но къде отиват тогава?
— Сигурно в Крие, за да минат през Шот ал Джерид. Ще напуснат Алжир и тогава ще бъдат, така да се каже, в безопасност.
— Но сега сме в Тунис. Границата минава от Бир ал Кхала до Бир Сауди през Шот Рхарса.
— За хора като тях това не е достатъчно. Обзалагам се, че ще продължат през Фесан към оазисите на Куфре, защото чак там ще са на сигурно място.
— Но те и тук са в безопасност, ако имат буюрулду[20] от султана.
— Това едва ли би могло много да им помогне пред някой консул или полицейски чиновник.
— Мислиш ли? Никого не бих посъветвал да върши прегрешения пред могъщия гьолгеда падишанюн.[21]
— Говориш така, сякаш си свободен арабин.
— Да. В Египет видях на какво е способен султанът. Но в пустинята не се страхувам от него. Сега ще отидем ли в Седада?
— Да, за да купим фурми и още веднъж да пийнем хубава вода. Но след това ще продължим пътя си.
— Към Крие ли?
— Към Крие.
След около четвърт час вече се бяхме снабдили с необходимото и яздехме по пътя, водещ от Седада към Крие. От лявата ни страна блестеше Шот ел Джерид, гледка, на която исках да се насладя изцяло.
Сахара е една голяма, все още неразгадана загадка. Още от времето на Вирлет д’Ут съществува план част от пустинята да бъде превърната в море, а разположените наоколо райони — в плодородна земя и по този начин да се приобщят към прогреса и цивилизацията живеещите по тези места хора. Но по това, дали подобно начинание е осъществимо и дали ще се увенчае с успех, би могло да се спори.
В подножието на южния склон на Джебел Аурес и на продължението на тази планинска верига в източна посока, тоест на Драел Хауа, Джебел Тарфауи, Джебел Ситина и Джебел Хадифа, се простира една необозрима, тук-там леко хълмиста равнина, чиито най-ниски места са покрити със солени пластове и като останки от някогашни големи затворени езера в алжирската област носят името Шот, а в тунизийската част — името Собха или Себча. Границите на тази странна местност образуват на запад склоновете на платото Бени-Мсаб, на изток провлака на Габес и на юг областта с дюните от Суф и Нифсауа заедно с разпрострялата се Джебел Тебага. Може би тази падина се нарича заливът на Тритона, за който говори още Херодот, бащата на историографията.