— Кара… нор… ман… хан! — извика той, като особено наблегна на двете срички „норман“. — Къде е това?
— Едно място, близо до Вейча, където се подвизава главатарят ви.
— Кара-норман хан! — изсмя се подигравателно старецът. — Ах, това е много добре! Какво ще кажеш, Суеф?
Мнимият шивач се беше обърнал, като чу името и изпитателно гледаше Яник. На въпроса на Мурад Хабулам той високо се изсмя и отговори:
— Да, това е прекрасно! Нека отидат и го потърсят. Бих искал да съм там, за да видя какви физиономии ще направят, като намерят там главатаря.
Това поведение ме изненада, както предишния ден ме бе стъписало поведението на Суеф по същия въпрос. Очаквах, че бандитите ще се изплашат, а те ни се подиграваха. Добре се виждаше и чуваше, че не се преструваха. В този момент вече със сигурност знаех, че главатарят им не се намираше в Каранорман хан.
Но не можех да продължа да размишлявам над това. Вече трябваше да пиша. По ориенталски обичай, правех това върху коленете си. Останалите пазеха тишина, за да не ме объркват.
Мурад Хабулам беше седнал до Суеф. Двамата си шушукаха, а когато от време на време поглеждах скришом към тях, забелязвах злорадите погледи, които ни хвърляха. Накрая те направо започнаха да се кискат. Това нахалство ме ядоса.
— Слез долу и запрегни коня в каруцата — Заповядах аз на Яник. — Натоварете вещите си! След малко тръгваме.
— Да изведа ли и нашите коне? — попита Халеф.
— Още не. Но се качи още веднъж на кулата. Забелязах, че там все още има остатъци от отровните яйца, които хвърлихме на врабчетата. Събери ги внимателно, може да ни потрябват.
Дребничкият, проницателен хаджия побърза веднага да отбележи:
— Торбичката с отровата за плъхове, която взехме от Мурад Хабулам, все още е в мен.
— Много добре. Изглежда, агата ни се присмива. Ще се погрижа отново да стане сериозен.
Халеф, Яник и Анка се отдалечиха. Хаджията се върна, когато вече бях свършил с писането и донесе събраните големи парчета от яйцата, които бяха достатъчни за химически анализ.
— Какво ще правиш с тези неща, ефенди? — попита Мурад Хабулам загрижено.
— В Юскюб ще ги занеса на аптекаря, а после и в полицията, за да се установи, че в яйцата има отрова.
— Има ли някакъв смисъл?
— Да, и то голям. Искам да попреча на веселието ви.
— Но ние не сме се смели!
— Не лъжи! С това само повече влошаваш нещата.
— Смяхме се на Каранорман, ефенди.
— Толкова ли е смешно?
— Не. Но Яник говореше за някакъв главатар, за когото нямаме и понятие, а Каранорман хан ни интересува още по-малко.
— Така ли? Наистина ли не сте чували за Жълтоликия?
— Не — отвърна той, макар добре да забелязах, че той направо се изплаши, щом аз назовах това име. — Не познавам нито него, нито мястото, за което говориш.
— А не знаеш ли някое място с подобно име? Погледнах го изпитателно. Той непрекъснато преглъщаше, сведе поглед към земята и запелтечи:
— Не, не знам такова.
— Виж какво, забелязвам, че пак лъжеш. Не можеш да се преструваш толкова добре, колкото би било необходимо, за да ме заблудиш. Все пак ще проверим!
Извадих портфейла си. В едно от преградките беше бележката, която Хамд ал Амасат беше написал на брат си Баруд и която бе попаднала в ръцете ми. Извадих я и най-подробно я огледах.
Не бях забелязал, че думата Каранорман хан беше написана неясно, затова винаги бях мислил, че правилно съм я прочел. Едва погледът ми бе попаднал на съответното място, и вече знаех за какво става дума.
Арабската азбука няма букви за гласните звукове. Те се отбелязват с така наречените херекет[94]. Това са чертички или кукички, които се поставят над или под съответните съгласни звукове. Така например една малка чертичка (–), наречена юстюн или есре, означава „а“ или „е“, ако е над буквата. Но ако е поставена под нея, то тогава се чете като „ъ“ или „и“. Така наречената йотюрю, кукичка със следната форма „’“ над буквата, означава „о“ и „ю“ или „йо“ и „ю“. Така че при нечетлив почерк понякога лесно можеше да се получи объркване. Така се бе случило и с мен при четенето на бележката.
А именно, бях взел за йотюрю едно черно петно на бележката, а една чертичка над буквата изобщо не бях забелязал, защото при писането бе драсната толкова дребно, че едва можеше да бъде забелязана. Така че не трябваше да се чете „о“, а „и“, а именно „нир“ в третата сричка на думата.
Освен това човекът, писал тази бележка, беше надраскал началната буква на четвъртата сричка толкова неясно, че посоката на завъртулката не можеше да се определи добре. По тази причина бях прочел „т“ вместо „w“. Значи тези две срички гласяха „нирван“ вместо „норман“, следователно името беше Каранирван хан.