Выбрать главу

— Защото не ми харесва.

— Е, тогава сигурно повече ще ти хареса, ако взема отровата със себе си в Юскюб. Халеф, готови ли са конете?

— Да, сихди — отвърна той. — Само трябва да ги изведа. Яник сигурно също е впрегнал.

— Да тръгваме тогава. Закарайте ме пред портата!

— Стойте! — извика Мурад Хабулам. — Много сприхав човек си, ефенди!

— Говори по-накратко — отвърнах аз. — Плащай на хората си и ги пусни да си вървят!

— Бих го направил, но не мога да остана без подходящи слуги!

— Вземи тогава на първо време надничари. Нямам време да преговарям повече с теб. Ето документа, който съставих, прочети го, а после го подпиши.

Той пое листа и седна, за да го прочете внимателно. Съдържанието не го задоволи. Добави някои неща за и против, но аз не позволих промени и най-накрая той все пак подписа. Халеф изнесе признанието, за да го даде на Яник.

— Е, какво ще правиш с хората си?

Агата не отговори веднага. Тогава Суеф гневно му извика:

— Пускай ги да вървят по дяволите! Можеш да си вземеш други, които не знаят нищо за случилото се вчера и днес. Изгони ги! И колкото по-далеч отидат, толкова по-добре!

Това беше решаващо. Мурад Хабулам отиде и донесе парите, а аз изчаках, докато бяха раздадени заплатите. После му върнах отровата и остатъците от храната и наредих да докарат конете.

Не е трудно да си представите, че раздялата между нас и домакина ни не беше особено нежна. Той се извини, че може да ме изпрати само до вратата, понеже краката му били изранени.

— Ти разбра — казах аз сериозно, — че Аллах обича да превръща дори и най-голямата лъжа в истина. Като дойдохме вчера, ти ни рече, че не можеш да вървиш. Това беше лъжа. Днес стана истина. Що се отнася до гостоприемството ти, няма за какво да ти благодаря. Суеф трябваше да ме заведе в някой хан. Той ме измами и ме доведе при теб. В хана щях да платя, но на теб няма да предложа нищо. Като се вземе предвид всичко, днес сме квит и се надявам, че няма да се открие нова сметка.

— Още не сме квит! — извика ми злобно Суеф. — Ще ми платиш днешната сметка!

— С удоволствие! Всеки път с пръчки!

— О, не! Следващия път ще се раздават куршуми!

— По-късно ще видим. Знам, че след няколко минути и ти ще напуснеш тази къща…

— Нима мога да вървя?

— Не, ще яздиш!

— Ти си всезнаещ! — подигра се предателят. — Щом си толкова умен, ми кажи накъде ще тръгна.

— След другите.

— Защо?

— За да им съобщиш, че търся Каранирван. Поздрави ги от нас и им кажи, че следващия път няма да стоят във вода, а вероятно в кръв, и то в своята собствена.

Оско ме изведе навън със стола на колела. Конете бяха там и ние ги яхнахме. Каруцата с Яник и Анка също беше пред вратата. Бяха натоварили малкото си вещи отзад, а лицата им сияеха от радост.

— Първо ще идем до мястото, където са били конете на враговете ни, а после ще тръгнем по тях — извиках им аз.

— Ратаят, който щеше да ни води, беше готов. Изобщо не влязохме в селото и след пет минути той ни заведе на мястото, а после се сбогува. Попитах го също, за да не забравя главното, колко души са потеглили оттам. Били са петима, но познавал само Манах ал Барша, брата на Хабулам. Накарах го да ми опише другите четирима. Оказа се, че са били Баруд ал Амасат, мюбарекът и двамата аладжи. Раненият мюбарек седял на седлото изпънат. Изглежда, старецът беше жилав като хипопотам.

Заради крака си не можех да сляза от коня, затова наредих на спътниците си да огледат многобройните следи.

— Каква полза ще има от това? — попита Оско.

— За да разпознаем конете им. Може да изпаднем в неприятното положение да не знаем кой е пред нас. В такъв случай би било голямо предимство, ако някой от конете има някаква особеност по копитото, която да се отпечата в следата. По-късно бихме могли да разпознаем коня по дирята.

Спряхме на една поляна. В сянката на няколко огромни чинара растяха многобройни храсти и дюлеви дръвчета, между които земята беше разровена. Така че следи имаше достатъчно, но в нито една от тях не открихме нещо особено, за да можем да я различаваме по-нататък сред другите. Потеглихме, без да успеем да направим нищо. Дъждът така бе размекнал почвата, че беше много лесно да се върви по следата. Тя водеше към пътя, минаващ през Гурилер и Караджинова към Юскюб. Дори и по него следата се виждаше много ясно, тъй като калта беше дълбока и нямаше абсолютно никакво движение.

Единадесета глава