Важни сведения
Скоро настигнахме каруцата на щастливата двойка и тъй като вече никой от голямата къща не можеше да ни види, дадох на изненадания Яник хилядата пиастъра на досегашния му господар като сватбен подарък. Почтеният момък се съпротивляваше да приеме и този подарък, но все пак в крайна сметка се съгласи да го вземе. Двамата преливаха от благодарност. Бяхме направили тези хора щастливи, а това напълно компенсираше неприятностите от последните събития.
Калта по пътя беше толкова дълбока, че яздехме съвсем бавно.
Където имаше някоя рекичка, тя беше излязла от бреговете си. За щастие небето ни се усмихваше ведро.
Халеф се приближи с коня си до мен и започна:
— Искаш да изпреварим нашите врагове. Ще успеем ли?
— Не, защото съм решил да не го правим. Докато мислех, че целта ни е Каранорман хан край Вейча, смятах, че ще е по-изгодно да пристигнем там преди враговете си. Откакто обаче установих, че греша, целта на пътуването ни е напълно непозната и ще трябва да вървим дотам по следите. Струва ми се обаче, че скоро ще успея да разбера къде се намира Каранирван хан.
— Във всеки случай е зад Юскюб. Не мислиш ли?
— Да, защото иначе щеше да е някъде между това място и града, а това ми се струва напълно невъзможно.
— Голям ли е Юскюб?
— По моя преценка има не по-малко от трийсет хиляди жители.
— Тогава ще изгубим следите на преследваните от нас хора.
— Стамбул е много по-голям, а не намерихме ли там това, което търсехме? Впрочем предполагам, че изобщо няма да влезем в Юскюб, защото нашите петима любимци ще избягват града. Не забравяй, Халеф, че Манах ал Барша е бил там събирач на данъци. Бил е изгонен от тази служба и него ще го е страх да се показва в този град. Вероятно ще опишат голяма дъга около Юскюб и от другата му страна ще поемат по пътя за Калканделен. Ако правилно предполагам, Каранирван хан ще трябва да се търси зад това село в уединените долини на Шар Даг.
Вече бяхме стигнали до Крива река, чиито придошли води се разливаха далеч зад бреговете й. Щом притоците на Вардар идваха от планините толкова пълноводни, то голямата река сигурно бе силно придошла. Значи не беше съвсем безопасно да се минава по стария мост, който направо беше залят и чиито подпорни стълбове сякаш се клатеха от силата на прииждащите вълни. Водата от двете му страни покриваше пътя на около половин метър височина. Бурята от предишния ден, изглежда, се бе разразила най-силно в областта на Шар Даг и Курбечка планина. Яздехме през известната с плодородието си равнина Мустафа и след около половин час стигнахме до село Гурилер, намиращо се на десния ръкав на Крива река. Тази река също бе преляла от бреговете си и вероятно бе причинила доста щети. Обитателите на селото бяха излезли от къщите си и с всички сили работеха, за да преградят пътя на водата.
За да стигнем до Юскюб, трябваше да се придържаме към досегашната посока до Караджинова. Пътят водеше натам в почти права линия. Където бяха минавали хора, следите, които търсехме, се бяха заличили. Изглежда, отново щяха да станат ясни едва от другата страна на селото.
Като го оставихме зад гърба си, от дирята не се забелязваше абсолютно нищо. Доколкото знаех, нямаше друг път, отклоняващ се оттук накъдето и да било. Да не би пък търсените от нас хора да се намираха все още в селото? Там имаше един малък хан. Бяхме видели къщата, но я отминахме. Не ни оставаше нищо друго,, освен да се върнем и да поразпитаме. Ханът беше толкова близо до водата, че тя стигаше почти до портата. Един мъж правеше пред нея дига. Като го поздравих, той едва ми отговори и ми хвърли нелюбезен поглед.
— Лош гост се е отбил при вас — казах аз и посочих към водата.
— О, има и по-лоши гости — отвърна той язвително.
— Какво по-лошо може да има от водата и огъня?
— Хората!
— Ти ли си ханджията?
— Да. Да не би да искаш да отседнеш при мен? Видях ви да отминавате. Защо се върнахте? Продължавайте спокойно нататък!
Той се подпря на лопатата си и недоверчиво ни изгледа. Човекът имаше честно лице и не изглеждаше да е лош. За сдържаното му поведение сигурно имаше някаква особена причина и аз предполагах каква може да е тя, затова казах:
— Явно, душата ти е настроена срещу мен. С какво съм заслужил нелюбезността, с която ми отвръщаш?
— Незакет адамън синети дир[96], това е вярно. Но има хора, за които тази поговорка е неуместна.
— И мен ли причисляваш към тези хора?
— Да.
— Допускаш голяма грешка. Наклеветили са ме пред теб.
— Не се престаравай! Познавам те — твърдеше ханджията, правейки презрителен жест с ръка. — Ако си достатъчно умен, ще напуснеш селото. Не се намираш в някое отдалечено място, където другите трябва да се страхуват от теб, защото не могат да разчитат на помощ. Погледни онзи мъж там! Виждаш, че хората на падишаха са при мен!