Пред вратата се бе появил един облечен в униформа мъж. По приликата между тях можеше да се отгатне, че са братя. Той също ме гледаше враждебно.
— Какво има? Какво иска този чужденец? — попита той гостилничаря.
— Не знам — отвърна другият, — а и не искам да знам. Вече му казах да продължава пътя си.
— Така и ще направя — заявих аз. — Но искам да се осведомя за нещо и се надявам, че ще отговорите на един мой учтив въпрос.
— Ще го сторим, ако на въпроса ти може да се отговори — каза войникът. — Аз съм хеким аскери в Юскюб и сега съм на гости при брат си. Това искам да ти кажа, преди да зададеш въпроса си.
Вече всичко ми беше ясно. Затова се осведомих:
— Отбивали ли са се тази сутрин при вас петима конници?
Лекарят потвърди.
— Единият от тях беше ранен и ти си го превързал, нали?
— Така е. А да знаеш случайно кой го е ранил?
— Аз самият.
— В такъв случай онова, което ни разказаха тези хора, е вярно.
— И какво беше то?
— Би трябвало да го знаеш по-добре от нас. Ако няма какво друго да питаш, смятай разговора за приключен.
Той се обърна.
[#2 Военен лекар. — Бел. нем. изд.]
— Стой, почакай още малко! — казах аз. — Наистина бих могъл да си представя какви лъжи са ви наговорили, но не знам по какъв начин са го направили. Тъй като си лекар на служба при султана, сигурно можеш да четеш. Погледни този документ!
Извадих фермана си и го подадох на хекимина. Щом съзря печата, той направи дълбок поклон и учудено отвърна:
— Но това е печатът на великия везир! Такъв документ се издава само със специалното разрешение на султана.
— Точно така! Радвам се, че го знаеш.
— И ти си законният притежател на този ферман?
— Да. Убеди се сам, като сравниш описанието със самия мен. Той го направи. Наклони глава встрани и каза на брат си:
— Отнесохме се несправедливо с този ефенди. Не е такъв, за какъвто ни беше представен. Вземи си фермана обратно. Били сме излъгани, защото ни разправяха, че сте зли разбойници.
— Така и предполагах. Но разбойници са хората, които са били при вас. Да си чувал за двамата аладжи?
— Да, това са двама разбойници, които държат под страх цялата област между планините Керуби и Бастрик до Дованица планина. Бяха полагани напразни усилия да бъдат заловени. Защо ме питаш за тези разбойници?
— Защото са били тук. Видя ли добре конете на петимата ездачи?
— Да. Между тях имаше два петнисти, великолепни коне, които… Аллах! Сега се досещам! Двамата разбойници яздят петнисти коне, заради което ги наричат и аладжи.
— Е, и какво следва от това?
— Че са били тук!
— Правилно! Приели сте двамата аладжи при себе си, а останалите трима са също такива негодници.
— Изобщо не съм помислял за това! Те самите са разбойници, а теб изкараха лошия. Представиха ви за даглар чапканларъ и разправяха, че ви срещнали в хана на Килисели. След някакво скарване сте ги издебнали и сте стреляли по тях. Превързах стареца, който беше ранен от два куршума.
Разказах накратко на военния лекар за случая, а после от него научих, че петимата бандити са потеглили към Юскюб.
— Да, но не виждам следите им по пътя — отбелязах аз.
— Те тръгнаха по пътя, водещ към Румелия — гласеше отговорът. — Смятаха, че поради дъжда пътят ще е много кален. А към Румелия могат да яздят само по трева.
[#1 Разбойници. — Бел. нем. изд.]
— Но те ще направят отклонение, което за един ранен е доста непосилно. Казвам ти, че не са искали да заминават за Юскюб. Там могат да се изложат на опасността да бъдат арестувани. Затова са ви излъгали, за да не издадете на нас накъде са потеглили. Трудно ли е да се намери пътят към Румелия?
— Никак. Отбива се надясно веднага след моста. Лесно ще можеш да проследиш дирята на петимата конници, защото почвата е доста мека.
Сбогувах се и се върнах към моите спътници, които ме чакаха.
— Враговете ни нямат намерение да ходят в Юскюб, тръгнали са към Румелия.
— Към Румелия ли? — попита Яник. — Значи са се отклонили от пътя. Ще ги следваш ли, ефенди?
— Да, тук ще трябва да се разделим.
— Но нали се уговорихме, че аз ще ви придружа?
— Сега нещата се промениха, след като се разбра, че целта на ездата ни не е по посока на Вейча. Освен това първо трябва да отведеш Анка при родителите й, а ние не можем да чакаме, докато се върнеш, защото бързаме. Не се тревожете за нас, а се погрижете вие да бъдете щастливи!