Раздялата с благодарната младоженческа двойка беше трогателна.
Като завихме зад моста, ясно видяхме следите на преследваните от нас петима мъже по затревената почва. Нямаше утъпкан път.
— Какво знаеш за Румелия, сихди? — попита Халеф, който отново яздеше до мен.
— Не много. Вероятно това място е край пътя, който минава по продължение на Вардар и води от Кьопрюлю към Юскюб. От другата страна на реката е железопътната линия.
— Ах! Значи бихме могли да се повозим на железницата. Като се върна при Ханех, най-красивата сред всички дъщери, ще бъда горд, ако мога да й кажа, че съм седял във вагон, който е бил теглен с пушек.
— Не с пушек, а с пара.
— Не е ли все едно и също?
— Не, защото пушекът можеш да видиш, а парата е невидима.
— Щом парата не може да бъде видяна, откъде знаеш, че я има?
— Можеш ли да видиш музиката?
— Не, сихди.
— В такъв случай според теб няма и музика. Не е възможно с няколко думи да ти обясня същността и действието на парата. За да ме разбереш, ти трябват някои предварителни познания.
— Да ме обидиш ли искаш, сихди? Не съм ли доказвал вече много пъти, че имам достатъчно предварителни познания?
— Но не и по физика.
— Те какви са?
— Свързани са със силата и законите на природата.
— О, аз познавам всички сили и закони на природата. Ако някой ме обиди, според природния закон той просто трябва да получи плесница. А като му я удрям, силата, с която го правя, е моята собствена природна сила. Или не съм прав?
— Имаш право дори и когато не си прав, скъпи Халеф. Впрочем съжалявам, че няма да можеш да разкажеш на Ханех, цветето сред жените, че си се возил във вагон на железница.
— Защо?
— Първо, не знам дали влакът вече се движи и, второ — трябва да преследваме враговете си. Те няма да се возят, значи и ние няма да имаме това удоволствие.
Пътят вече беше по-поносим и се придвижвахме значително по-бързо. След около половин час видяхме пред себе си село Румелия. Вляво минаваше пътят от Кьопрюлю през Капетанли хан, а вдясно водеше към Юскюб.
Като плъзнах поглед по този път, забелязах един конник, който яздеше в кариер и, изглежда, идваше от Капетанли хан. Щом някой яздеше така напористо в тази дълбока кал, явно бързаше много. Извадих далекогледа си. Погледнах и веднага след това дадох тръбата на хаджията. Той я вдигна, веднага след което отново я отпусна.
— Аллах! — извика той. — Та това е Суеф. Значи все пак бях прав, като казах на мнимия шивач, че ще напусне Килисели веднага след нас.
— Ще яздим в тръс — предупредих аз. — Суеф ще предупреди другите, а това не бива да става. Той знае къде са.
— Но ние не можем да го изпреварим — отвърна Халеф. — Той вече е прекалено близо до селото. Ала от другата страна на Румелия ще можем да го настигнем.
— Само ако над реката има мост. Но ако прехвърлянето става с лодка или сал, той ще спечели преднина. Ще избързам напред.
Рих се понесе напред с най-голяма бързина. Досега Суеф не ни беше видял. Но сега забелязах, че той се стъписа, после замахна с камшика и удари коня си. Беше ме познал и искаше да пристигне преди мен. Наистина, той беше по-близо до селото, но неговият жребец не можеше да се мери с моя арабски кон. Подсвирнах леко и Рих моментално удвои скоростта си. За една минута стигнах до пътя, към който Суеф се приближаваше, и спрях между него и Румелия. Страхът от мен го възпираше да ме подмине. Нямаше откъде да заобиколи, защото вляво от нас бушуваше Вардар с придошлите си жълти талази. Спрях посред пътя и зачаках спътниците ми да дойдат. Суеф също спря, и то на около сто крачки от мен.
— Твоят Рих се справи чудесно, сихди! — засмя се Халеф, като се приближи. — Просто е невъзможно да се повярва, че един кон може да бъде толкова бърз. А какво ще правим сега? Ще говориш ли с онзи човек там?
— Нито дума, защото не съм длъжен.
— Все пак допуснахме голяма грешка.
— Каква, Халеф?
— Че наказахме Суеф с бастонада, защото така може поне да язди. Ако го бяхме наложили с камшика не по ходилата, а по частите, с които падишахът докосва трона си, когато седи на него, нямаше да е в състояние нито да ходи, нито да язди.
— С това нямаше да спечелим нищо, защото Мурад Хабулам щеше да изпрати друг куриер. Така че, напред!
Продължихме пътя си, а Суеф бавно ни следваше. Разбира се, той беше много ядосан от това, че застанахме на пътя му.
Румелия изглеждаше по-голяма от Гурилер. Простираше се от пътя до брега на реката. Вардар беше страшна за гледане. Мътните й вълни се издигаха нагоре. Бяха излезли далеч извън бреговете й и наводняваха близките, обрасли с върби ливади. От другата страна на реката забелязахме железопътната линия. Видяхме по нея бавно да се приближава една теснолинейка. Множество работници с кирки и лопати работеха наоколо, а близо до железопътния насип имаше продълговати дъсчени къщички, които служеха за временен подслон на работниците.