— Научихте ли още нещо?
— Да, но не много. Тъкмо като влизахме, Суеф говореше с ханджията за петимата конници. Наистина даде знак на гостилничаря да мълчи, но той беше още насред изречението си и го довърши, така че ние успяхме да чуем.
— И какво беше то?
— Че петимата ще очакват шивача в Треска конак.
— Къде се намира той?
— Не знам, а и не можахме да го узнаем от ханджията, който явно е свързан с шивача.
— Нищо друго ли не говориха?
— Само за превозването на другия бряг.
— И то така, че вие чухте?
— Да. Суеф ни гледаше почти злорадо. Изглежда, му доставяше удоволствие, че може да ни ядоса. Много ми се искаше да го перна с камшика. Мисли, че ще пристигне преди нас.
— Вие нищо ли не му казахте?
— Нито дума.
— Добре. Виж, той дърпа коня след себе си. Наистина се качва в лодката, а крантата трябва да плува след тях. Едва ли ще се справи.
— О, сихди, вчера наблюдавах коня му по време на ездата. Много по-добър е, отколкото изглежда. Шейтанът е влязъл в него.
— Въпреки всичко, което се случи, ще ми е жал, ако се случи нещо лошо, особено заради жената, която се качи заедно с тях. Хайде да минаваме от другата страна, и то възможно най-бързо. Напред!
Тези думи се отнасяха за салджиите. Старецът току-що си бе изтръскал лулата и изваждаше торбичката тютюн, за да я напълни отново. Въпреки заповедта ми той продължи да върши работата си, без да бърза.
— Чу ли? Оставяй чибука! — заповядах му аз. — Можеш да минеш и без пушене.
— Не, ефенди — обясни той спокойно. — Чибукът е част от работата ми. Не мога да се откажа от това. Така е било през целия ми живот и така ще си остане до последното ми минаване през реката.
— Но аз искам да пристигна на другия бряг преди лодката!
— Не се тревожи излишно, ефенди! Вероятно лодката изобщо няма да може да стигне дотам!
Човекът продължи бавно да тъпче лулата си, а после взе с голи пръсти един въглен от малкия огън, стъкмен за целта върху няколко скупчени камъка. След като дръпна няколко пъти, извика с тон на генерал-фелдмаршал:
— Ставайте! Хващайте се за работа, момчета! Трябва да си заслужим парите, които получихме.
В този момент видяхме как лодката при върбалака се стрелна във водата. Отпред седеше жената, в средата двамата гребци напрягаха всички сили, а отзад клечеше Суеф с юздите в ръка. Главата на коня му стърчеше над водата. Превозното средство нямаше кормило.
Като ни забеляза, Суеф вдигна ръка и направи подигравателен жест. Ако придвижването им продължаваше със скоростта, с която тръгнаха, той наистина щеше да пристигне на другия бряг, преди ние да се доберем до средата на Вардар, защото тримата помагачи на нашия достоен салджия, изглежда, нямаха никакви стави. Освободиха сала от веригите възможно най-бавно, а после взеха прътовете и ровеха с тях из водата, сякаш търсеха на дъното карфица. За съжаление конете ни не бяха свикнали на такова плаване. Затова трябваше да стоим до тях и да ги успокояваме, иначе щях да заповядам на спътниците си веднага да се заемат с гребането.
Халеф откри най-доброто средство за ускоряване хода на сала.
Той извади камшика от пояса си, обърна се към най-близко стоящия помощник и каза:
— Размърдай се по-бързо!
Същевременно го перна леко по гърба с камшика. Едва бе направил това и старецът извика:
— О, Аллах, о, горест, о, съдба! Дръжте здраво, синове мои! Натискайте, бутайте, мъже! Работете, работете, юначаги! Колкото по-бързо стигнем на другата страна, толкова по-голям ще е бакшишът, който ще получим от този прочут шейх и емир.
Този лек намек, вля сила в мускулите на тримата младежи и те загребаха по-здраво. Скоростта стана два пъти по-голяма. Не изпускахме лодката от очи. За да стигнат на точно срещуположното място, гребците трябваше да държат плавателния съд срещу течението. Във водите покрай брега това не беше трудно. Но колкото повече лодката се приближаваше към средата на реката, толкова по-големи усилия полагаха хората. Въпреки това лодката чувствително започна да се плъзга надолу и вместо да се отдалечава от нас, тя се приближаваше. Изглежда, това смути Суеф. По жестовете му виждахме, че насърчаваше двамата мъже още повече да напрягат сили. Нашите хора също вършеха тежка работа. Натискът на реката беше толкова силен, че въжетата издаваха глухи звуци. Ако някое от тях се скъсаше, щяхме да се озовем сред вълните. Старият салджия ровеше из целия си запас от думи, за да подтикне хората си да разгърнат силите си докрай.
Що се отнася до лодката, двамата гребци допуснаха една много голяма грешка. Най-напред трябваше да гребат в спокойните води край брега срещу течението докато стигнат до мястото, откъдето, придържайки се към посоката с много малко усилия, можеха да се оставят течението да ги отнесе само от другата страна. Лодката вече се бе приближила на половината разстояние, така че можехме ясно да виждаме лицата на седящите в нея хора. Салджията следеше малкия плавателен съд с око на познавач.