— Не, няма да ти кажа.
— Защо?
— Не искам да навредя на човека, който е чул и видял всичко.
— Няма да му навредиш.
— Позволи ми да се усъмня в това. Ти си почтен човек, но не всички чиновници са като теб. Познавам ви достатъчно добре. Като си тръгна, този коджабашия отново ще прави каквото си иска. Човекът, от когото узнах всичко, ще пострада. Затова е по-добре да не назовавам името му.
— Тогава не можеш да докажеш твърдението си!
— Напротив! Парите, които коджабашията е получил, са у него или в дома му, а това, че е бил тук и ми се е изплъзнал, лесно мога да докажа, защото в ръката ми остана част от кафтана му.
— Не е вярно! — извика обвиняемият. — Я погледни! Липсва ли нещо?
Той с две ръце посочи към мястото, където го бях сграбчил. Кафтанът беше здрав.
— Виждаш ли, че грешиш? — каза адвокатът.
— Шегуваш се — отвърнах му аз, смеейки се. — Като гледам умното ти лице, се убеждавам, че си забелязал как коджабашията се издаде.
— Издал ли се е?
— Претендира, че е управник на Остромджа, а прави глупости като новак в престъпленията. Видя ли къде посочи, като ни показваше кафтана си?
— Разбира се! На гърдите, вляво.
— Да съм ви казвал, от кое място съм откъснал парчето?
— Не, ефенди.
— Точно от мястото, което посочи съдията. Но откъде той знае това?
Представителят на закона смаяно ме погледна и попита:
— Ефенди, ти сигурно си полковник от полицията?
— Защо питаш?
— Защото само един високопоставен служител може да има толкова проницателни мисли.
— Грешиш. Не живея в страната на падишаха, а в Алемания, чиито жители строго се придържат към законите и всяко дете веднага би забелязало и прозряло непредпазливостта на коджабашията.
— Тогава Аллах е дарил земята ви с много повече разум отколкото нашата.
— Значи разбираш, че имам право?
— Да, щом коджабашията посочи това място, значи е знаел, че кафтанът е бил скъсан там. Какво ще кажеш, коджабаши?
— Нищо — измърмори запитаният. — Гордостта ми не позволява да се занимавам повече с човек като този алеманец.
— Но държанието ти не е особено гордо. Какво правят ръцете ти там отзад? — изсмях се аз.
— Млъкни — изкрещя ми той гневно. — Чака те нещо много лошо и дълги години след това ще си спомняш за последиците от клеветата си. Не виждаш ли, че кафтанът ми не е скъсан?
— Разбира се. Но виждам, че си облякъл друг. Защото този, с който беше облечен днес, беше по-стар от този, с който си сега.
— Имам само един-единствен.
— Хайде да видим.
— Да, коджабашията има само този кафтан — намеси се заптието.
— Ще говориш само като те питат — отвърнах му аз. А обръщайки се към адвоката, продължих: — Знаеш ли случайно колко кафтана има коджабашията?
— Не, ефенди. Кой се интересува от дрехите на другите хора?
— Но сигурно знаеш къде е отвел конете на тримата престъпници? Аз му ги предадох.
— В неговия обор.
— А той самият има ли коне?
— Да. Четири. Обикновено ги държи в двора, за да са на свобода.
— Какъв цвят са?
— Черни са, защото има предпочитания към черните коне. Нали, коджабаши?
— Какво ги засягат тези чужденци моите коне! — отговори той.
— Засяга ни много и ти го знаеш — обясних аз. — Дал си на бегълците коне и понеже имат причина да сменят конете си с такива с друг цвят, сигурно си им предоставил своите. Ще бъде добре дошло за теб, ако установим, че всички коне са у вас. Тук не може да се направи нищо повече. Колибата изгоря и след малко ще стане тъмно. Мюбарекът постъпи много умно, като я запали на заминаване, иначе сигурно щяхме да намерим доста доказателства за престъпни деяния. Дори се беше запасил с барут, за да я запали или взриви. Лудост е от страна на коджабашията да твърди, че ние сме я запалили. Тъкмо ние имахме най-голям интерес колибата да остане непокътната. Хайде сега да отидем в къщата на съдията, за да се уверите, че затворниците наистина са избягали.
Като се канехме да тръгваме, видях как хаджията бързо хукна към пътя и веднага след това чух заплашителния му глас:
— Стой, спри или ще забия ножа между ребрата ти!
— Остави ме — отговори друг глас. — Каква работа имам с теб?
— Абсолютно никаква, но затова пък аз имам с теб. Арестуван си.
— Охо!
— Да, и ако не се подчиниш, много бързо ще се запознаеш с ето този камшик, както твоят началник вече се наслади на ласките му.
Аха! Заптието искаше да избърза, за да стигне преди нас в къщата на коджабашията, сигурно за да предупреди семейството му. И той като господаря си трябваше да застане между нас.