— Да, но тя е Ханех! А тази жена коя беше? Да не би да ти е годеница или сестра? Да не би да си се влюбил в нея, или пък ще стане някога твоя жена?
— Жената е човешка рожба, намираща се в смъртна опасност, а аз няма защо да се страхувам от водата.
— Но днес тази река се е развилняла. Виж само как бушува, че и е отнета жертвата. Доведох Рих, защото не можеш да вървиш. Яхвай го! Трябва да потърсим някое място, където да си изсушиш дрехите.
— Къде са оръжията и останалите ми вещи?
— Всичко е у мен. Пушките са там на седлото.
— А какво стана с останалите пътници от лодката?
— Двамата гребци издърпахме върху сала, но шивачът падна във водата.
— Удави ли се?
— Не. Шейтанът все още не иска и да знае за него. Видях го да плува с крантата си. Ще го потърся.
Той отново се изправи и затърси Суеф с поглед. После посочи по течението на реката.
— Там са и двамата — и той, и конят му. Погледнах в указаната ми посока и далеч надолу от нас съзрях предателя, който се бе хванал за гривата на коня си и животното го теглеше. Двамата бяха близо до брега. Тази стара кранта наистина беше скъпоценна.
Да се спусна ли надолу и да му цапна един по физиономията, като излезе от водата? — попита хаджията.
— Не. Суеф сигурно е преживял достатъчно голям страх. Това му стига.
— Да, но ще ни избяга. Не можеш да го последваш в това състояние.
— Остави го да върви! Ще го настигнем.
Оско и Омар също ми засвидетелстваха голямата си радост от успешното приключение във водата, което изобщо не влизаше в плановете ни за деня. Обградени бяхме от работниците на железопътната линия, които с единодушни възгласи изразяваха задоволството си и ме подканяха да ида в една от колибите, където имало соба[98], на която съм можел бързо да изсуша дрехите си. Разбира се, това ми беше страшно необходимо. Затова яхнах коня и потеглих обратно тъкмо в мига, в който шивачът се добра до брега. Засега ми беше безразлично какво прави.
Не беше необходимо да направлявам коня си, защото го правеха работниците. Бяха хванали юздите, та дори и стремената, а останалите крачеха пред, до и зад мен и ме водеха като при триумф — доста мокър триумф, защото водата се отцеждаше от дрехите ми и капеше в ботушите за подагра. Като се обърнах назад, забелязах, че Суеф галопира през полето. Изглежда, и конят, и ездачът се бяха отървали здрави и читави.
Халеф бе проследил погледа ми. Направи мрачна физиономия и заплашително размаха юмрук след конника, като изръмжа:
— Кем лахананъм йомри узун вар, лякин Аллах вар едер, Аллах йок едер. (Плевелите имат дълъг живот, но Аллах създава и Аллах унищожава.)
Там, където салът бе спрял до брега, стоеше салджията с тримата си помощници. Като ме видя, че се приближавам, повиши глас и извика с тържествен проповеднически тон:
— Хиляди благодарности на светите халифи, десет хиляди пъти хвала на Пророка и сто хиляди пъти слава на всемогъщия Аллах, които те закриляха в миговете на опасност! Като те видях да падаш сред вълните, сърцето ми се сви на камък, а душата ми плачеше с кървави сълзи. Но сега те виждам здрав и читав и съм изпълнен с радост и възхищение, защото ще устоиш на думата си и ще ни дадеш бакшиш, както ни обеща.
Това беше смисълът на дългата реч. Аз отрекох:
— Нищо не съм обещавал.
— Значи водата те е замаяла. Помисли какво говорихме, когато твоят придружител ни предупреди с камшика да караме по-бързо.
— Паметта ми не е пострадала. Спомням си всяка дума. Ти искаше бакшиш, но аз нищо не съм казвал.
— О, ефенди, колко ми е жал за теб! Все пак мислите ти са избледнели! Тъкмо защото нищо не ми отвърна, това означава съгласие с предложението ми. Ако не си искал да ни даваш бакшиш, можеше да го кажеш ясно, но тъй като ти не го направи, трябва да го получим!
— А ако въпреки това не го дам?
— Ще бъдем принудени да накажем душата ти и ще те смятаме за човек, който не държи на думата си.
С това обаче той разсърди не мен, а работниците. Понеже настояваше за бакшиш, който не му бях обещал, и то — употребявайки обидни думи, хората се ядосаха. Мигом го сграбчиха и десет-двайсет юмрука започнаха да удрят по него.
— Стойте! Оставете го! — надвиках аз глъчката, която хората бяха вдигнали. — Ще му дам бакшиша!
— Не е необходимо! — извика ми един от мъжете. — Получава си го от нас. Нали виждаш!
— Спрете, спрете! — крещеше старецът. — Не искам!
Той се отскубна и хукна към сала си, където тримата му юначаги вече се бяха приютили на сигурно място. Това той направи със скорост, коренно противоположна на леността, която преди това бях забелязал у него. Дори беше забравил, че няма да прави нищо, преди да запали лулата си. Беше я изпуснал, но не се върна да я вземе. Един от работниците я вдигна и смеейки се, му я хвърли на сала. Но салджията не посегна най-напред към чибука, а към веригата, за да освободи сала от брега по най-бързия начин. Щом обаче се отдалечиха на известно разстояние от нас навътре в реката, той започна да ругае и ме нарече скъперник и стипца. Халеф се приближи към брега, вдигна пушката си за стрелба и го заплаши: