— Не, ще ги оставя тук.
— Сега пак ще можеш да обуеш кожените си ботуши и ще имаш съвсем друг вид. С ботушите за подагра ми приличаше на праотец на някой прадядо, изгубил зъбите си още преди потопа. Да ти донеса ли кожените? Вързал съм ги върху седлото на коня.
Съгласих се и установих, че в тези ботуши кракът ми има достатъчно добра опора. Тъй като през тези дни по-голямата част от времето си прекарвах върху седлото, не бях натоварвал крака си.
Дадените ми на заем дрехи не ми стояха лошо, защото притежателят им имаше моя ръст. Той се зарадва, като ме видя, и ни помоли да отидем в неговата колиба, за да може жена му да ми благодари.
Работниците се бяха събрали и ядяха. Обядът им беше гъста каша от царевично брашно, сварено във вода. Тези хора трябваше да се задоволяват с тази храна ден след ден.
Като влязохме, жената понечи да се впусне в благодарствени словоизлияния, но аз я помолих да мълчи. Мъжът й седеше там и бе толкова щастлив от спасението, че веднага ставаше ясно колко много се обичаха.
— Радвам се, че и ти си християнин — каза ми мъжът.
— Откъде го знаеш?
— Двамата ти спътници ми казаха, докато ти се преобличаше. Чух също, че не си поданик на султана, а си от народа, водил голямата, победоносна война срещу французите.
— Оттук ли си? — попитах аз.
— О, не. Казвам се Сеф[103] и почти всички ние сме от планините, където има много бедни хора. Жителите на равнината нямат желание да работят на железопътната линия. Като разбрахме, че на този строеж може да се намери препитание, много хора от моя край се пренесоха тук. А тъй като съм учил за мимар[104], поех ръководството на строежа и го надзиравам и до днес.
— Значи си учил в по-горно училище?
— Не. Аз съм вторият син на баща си. По-големият ми брат Нико[105] ще получи къщата, затова винаги съм имал желанието сам да си построя моя собствена. Тогава сам се научих да чета и пиша и отидох да се уча при един майстор строител в Юскюб. Баща ми Джордже[106] е чобан[107], на около осем часа оттук.
— Къде?
— Там няма село, нито дори махала. Има само две къщи, намиращи се на брода на река Треска, и понеже съседът ни е взел под аренда един конак, това място се нарича Треска конак.
— О, това е добре. Отлично! — извиках аз.
— Защо?
— Защото търся тъкмо този Треска конак.
— Ще ходиш ли там? При баща ми или при конакчията Джемал?
— Както изглежда, ще ида при Джемал.
— Както изглежда ли? Значи ти самият още не си сигурен? — попита той учудено.
— Не съм. Мъжът, който беше в лодката с жена ти, отива там, а аз трябва да го последвам. Там той ще търси хората, с които трябва да разменя няколко думи.
— Звучи така, сякаш си враждебно настроен към тях, ефенди.
— Отгатна. Днес натам са се отправили петима мъже, които възнамеряват да извършат лошо деяние, а ние искаме да го предотвратим. Минали са през реката със сала.
— Ах! С тях е бил и някой си Манах ал Барша, някогашен събирач на данъци в Юскюб, нали?
— Да.
— Видях ги. Бях на брега, когато те дойдоха. Караха се със салджията, с когото вместо с пари се разплатиха с камшика. Като минаваше край мен, Манах заплаши и мен.
— Защо?
— Понеже ме мрази. Той събираше данъците от християнското население и винаги ми искаше десет-дванайсет пъти повече, а аз не исках да му ги давам. И другите постъпваха така, а накрая всички заедно се оплакахме от него. Беше измамил християните с големи суми.
— Какво наказание получи?
— Никакво, ефенди. Манах ал Барша избяга и казват, че бил взел цялото съдържание на данъчната каса. Сега не може да се покаже повече в Юскюб. Значи този човек търсиш? Той винаги е бил в приятелски отношения с нашия конакчия и вероятно и сега е отседнал при него.
— Можеш ли да ми опишеш пътя към Треска конак?
— Човек трябва добре да познава местността, за да иде по най-прекия път дотам. Описанието може да те обърка. Но ако искаш, мога да ти дам един благонадежден човек, който познава местността така добре, както и аз. За него ще бъде голяма чест да те заведе при баща ми, а понеже ще му разкаже за добрата ти постъпка, бъди сигурен в сърдечното му гостоприемство.
С радост приех това предложение и попитах:
— Далеч ли е къщата на баща ти от конака?
— Няма и две минути път.
— Значи обитателите на конака ще ни видят, като пристигнем?
— Ако не искаш да те забележат, моят шурей Исрад ще ви води така, че да не ви съзрат. Впрочем, като пристигнете, ще е вече тъмна нощ. В момента шуреят ми е зает на строежа. Като се върне, ще му поставя тази задача. Сега обаче ви моля да бъдете мои гости. Обяд е и трябва да се нахраните. Мога да ви предложа нещо, което в страната на мохамеданите рядко бихте могли да получите.