— Не са нито приятели, нито врагове. Просто са съседи, които са принудени да се понасят един друг. Конакчията е малко притворен и потаен.
— Знаеш ли да си има работа със съмнителни хора?
— В такъв отдалечен конак отсядат всякакви люде. Нищо не може да се каже. Най-много бих могъл да спомена, че поддържа връзки със стария Шарка, а това не е добър знак.
— Кой е този Шарка?
— Въглищар, който живее в планината с няколко свои помощници. Живеел в дълбока, мрачна пещера и се говори, че в близост били погребани хора, които не са загинали от естествена смърт. Самотната пътека, която води през планината, минава през неговата местност и странното е, че никой от тръгналите през нея пътници не успява да я премине. А това винаги са хора, които са носили в себе си пари или други скъпоценности.
— Но тогава това е истинско свърталище на убийци! Никой ли не е попаднал по следите на злодеянията на този Шарка?
— Не, никой не се осмелява да иде там. Помощниците му били сурови и силни като мечки хора, на които никой не иска да излезе насреща. Веднъж било изпратено едно отделение от трийсет войници, за да хванат аладжите, които били при него. Войниците се върнали, без да изпълнят задачата си, след като здравата си изпатили.
— От кого?
— Не знаели. Били нападани само през нощта от хора, които не могли да видят добре.
— Значи аладжите са били и при въглищаря! Познаваш ли ги?
— Не — отвърна Сеф.
— Все пак днес си ги видял, двамата силни мъже на петнистите коне, които са яздили с Манах ал Барша. Името на тези прочути с лошата си слава братя идва от цвета на конете им.
— Наистина! Кой би помислил! Значи съм видял аладжите! Сега не се учудвам, че тези хора платиха на салджията с камшика. Отправили са се към Треска конак, но няма да останат там. Сигурно отново ще потърсят въглищаря.
— Много е вероятно.
— Тогава, за Бога, моля те, не язди след тях! Въглищарят и помагачите му били полудиви хора, които могат с голи ръце да удушат и най-силния вълк.
— Познавам хора, които също могат да правят това, въпреки че не са нито полу, нито изцяло диви.
— Все пак е по-добре човек да избягва такива хора!
— Не мога. Вече казах, че става дума за предотвратяване на злодеяние. Освен това трябва да бъде отмъстено и за едно жестоко престъпление. Отнася се за хора, които са приятели на моите приятели.
— Не можеш ли на другиго да възложиш това?
— Не, ще се страхуват.
— Тогава нека полицията се заеме с него!
— Тя ще се страхува не по-малко. Не, трябва да последвам тези петима ездачи дори и да се наложи да се сблъскам с всички въглищари на света.
— Страх ме е за теб. Шарка е истински дявол. Кожата му била космата като на маймуна, а зъбите му били като на пантера.
— Това сигурно е преувеличено.
— Не е. Узнах го от хора, които са го виждали. Наистина не можеш да се мериш с него.
— Хитростта и умът побеждават всяка физическа сила — отвърнах аз. — Впрочем ние сме толкова добре въоръжени, че няма защо да се страхуваме от когото и да било.
— Освен това — добави Халеф гордо, като сочеше към себе си — моят ефенди не е сам. Той има до себе си мен, неговия благонадежден приятел и закрилник. Нека само вражеските тълпи се осмелят да се приближат до нас! Ще ги излапаме така, както глиганът изяжда скакалците.
Това прозвуча много смешно. Височината на тялото му изобщо не подхождаше на голямото самочувствие, с което изрече тези думи. Останах сериозен, защото познавах дребосъка, но надзирателят не можа да сдържи усмивката си.
— Ти се смееш? — попита го хаджията. — Не търпя обиди! Дори и от човека, чиято шунка и салам съм ял. Ако ме опознаеш по-добре, ще се разтрепериш от гнева ми и ще потръпнеш от яростта ми!
— Почти се разтреперих — каза Сеф и застана сериозно.
— О, това съвсем не е всичко! Ще се разтрепериш така, че ще се чува как душата ти се блъска вътре в тялото ти. Не знаеш с какви хора и животни сме се борили. Убихме лъв, царят на пустинята, и се бихме с врагове, при вида на които ти ще се скриеш в сандъка с пушения бут на свинята. Извършили сме дела, които ще ни направят безсмъртни. За нас ще пише в книгите на героите и в писанията за непобедимите. Не позволяваме да ни се присмиват, запомни го! Знаеш ли как се казвам?
— Не, но чух, че ефендито те нарича Халеф.
— Халеф! — каза дребосъкът презрително. — Какво е това Халеф? Абсолютно нищо. Халеф се казват много хора. Но хаджии ли са те? Имат ли бащи, дядовци, прадядовци и дядовци на прадедите си, всичките от които са били хаджии? Аз ти казвам, че съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Моите прадеди се числят към героите, които са живели преди толкова много време, че вече никой не ги помни, аз самият също. Ти би ли могъл да ми кажеш нещо за твоите предци?