Честно ще си призная, че гладенето и на мен не ми се удаваше много, още повече че доколкото си спомням, в моето семейство никога не е била наследявана ютия. След като най-после привърших с шедьовъра си, не ми оставаше нищо друго, освен изключително много да се гордея с постижението си, за което Халеф ме насърчаваше с всички сили. Той твърдеше, че никога досега не бил виждал толкова добри и устойчиви шевове като моите, а най-много се радваше на това, че изгладените ми дрехи бяха придобили особен блясък, сякаш бяха мазани с масло. Разбира се, по-късно майсторите на тоя занаят ми бяха дали уверението, че не бива да обръщам внимание на това обстоятелство.
Надзирателят Сеф дойде с шурея си Исрад, който съобщи, че е готов за тръгване. Шивачът, изглежда, беше разчитал на това, че няма защо повече да се страхува, че изкуството му пак може да бъде използвано. Той подаде глава през вратата, а като ме видя в моите собствени дрехи, се усмихна и влезе.
— Ефенди — каза той, — както виждам, вече си готов. Но тъй като използва двете ми ютии, се надявам да ме ощастливиш с хубав бакшиш!
— Ще го получиш! — ухили се Халеф.
Той изчезна в преграденото помещение и се върна с ботушите за подагра. От влагата те по-скоро приличаха на торби, отколкото на ботуши. Халеф ги подаде на просителя и добродушно му каза:
— Оказваме ти честта с тези фил аяги кабларъ[111] като знак за вечно признание на твоята сръчност. Прибави ги към ютиите си и ги остави в наследство на твоите внуци и правнуци, за да имат наследниците ти траен спомен за това, че техният предшественик е владеел голямото изкуство да съшива крачоли. Аллах е създал маймуните и магаретата. Но за крал на тези създания в Румелия е изпратил теб.
Шивачът взе ботушите и ококорено ги погледна. Не беше очаквал такъв бакшиш, най-малкото пък, посветен с подобна реч.
— Е, какво гледаш в тях? Да не би да мислиш, че разумът ти е вътре? — попита Халеф. — Изчезвай с тях оттук и възхвалявай великодушието ни, което тъй милостиво ти прави този дар!
Подкрепих тази подкана, като пуснах в ботушите няколко пиастъра. С това освободих душата на човека от магията. Говорът му отново се възвърна, той благодари за подаръка и побърза да се отдалечи с него.
Настъпи моментът за раздяла. Сбогувахме се възможно най-бързо и потеглихме, като през повечето време яздехме без път през ливадите на запад.