Странното шествие за втори път се спускаше надолу по склона. Няколко мъже носеха запалени главни, за да осветяват пътя. Всички жители на града бяха будни и като влязохме в двора, той беше пълен почти толкова, колкото и на свечеряване.
Затворът, разбира се, беше празен. Конете на бегълците стояха в стария порутен обор, но враните жребци на коджабашията ги нямаше. Ратаите твърдяха, че били изчезнали по същия необясним начин, както и престъпниците!
— Хайде сега да видим дали ще намерим парите и стария кафтан на коджабашията — казах аз на адвоката.
— Къде ще ги търсиш?
— При семейството му.
— Те ще излъжат.
— Нека изчакаме. Много зависи от начина, по който ще им се говори. Ела с мен!
Двамата влязохме в къщата, като досега на никого не бяхме позволявали да прави това, дори и на стопанина. Адвокатът познаваше разположението. Той вървеше пипнешком в тъмнината и стигна до една врата. Тя водеше към една малка стаичка, в която имаше ниска маса и няколко дървени стола. Покрай едната стена бяха наредени възглавници за сядане по ориенталски. Върху масата имаше глинена лампа, а до нея седеше една стара жена, която бързо се закри с фереджето си.
— Това е жена му — каза придружителят ми. Приближих се към нея, заплашително опрях дулото на мечкоубиеца в пода и грубо попитах:
— Сенин коджанън ески кафтанъ нереде? (Къде е старият кафтан на мъжа ти?)
Дори и да е била готова да излъже, тонът ми много я бе изненадал, защото тя отговори, сочейки към следващата врата:
— Сандукта.(В сандъка.)
— Гетир ону! (Донеси го!)
Жената тръгна към другата врата. Чух отварянето на дървен капак, после тя отново се върна и донесе исканата дреха. Взех я от ръцете й и я разгънах. Част от лявата предница липсваше, а като извадих откъснатото парче и го наложих върху дупката, то пасна точно. Жената изплашено наблюдаваше действията ни. Сигурно бе посветена във всичко.
— Не акче! (Донеси и парите!) — заповядах й аз със същия груб тон.
— Не асъл акче? (Какви пари?) — попита тя колебливо.
— Тези, които мъжът ти преди това получи от мюбарека. Къде са? Бързо! — отвърна адвокатът.
Той се стараеше да подражава на тона ми. Жената толкова се изплаши, че разтреперана призна:
— Също в сандъка.
— Донеси ги!
Тя отново отиде в тъмната стая, но този път мина повече време, докато се върне. Парите бяха скрити дълбоко в раклата. Увити бяха в стар скъсан тюрбан. Адвокатът ги преброи и сумата съответстваше на тази, която Небатия ми беше съобщила.
— Какво ще правим с тях? — попита държавният служител.
— Ти би трябвало да знаеш — отвърнах му аз.
— Ще ги конфискувам.
— Естествено, нали трябва да ги изпратиш в областния съд.
— Разбира се, и ще го направя веднага щом се съмне. Ще излезем ли?
— Не. Трябва да си поговорим за още нещо с тази жена, защото, ако не ми каже истината, лошо й се пише. Бастонадата за жена на нейната възраст може да бъде смъртоносна.
Тя се свлече на земята, вдигна ръце нагоре и извика:
— Не искам бастонада, не искам бастонада, велики, прочути, милостиви ефенди! Виждам, че всичко е издадено и няма да лъжа.
— Стани тогава! Само пред Аллаха се коленичи. Мъжът ти пусна четиримата мъже да избягат, нали?
— Така беше.
— Като им даде и враните си коне?
— Да, и четирите.
— Накъде тръгнаха?
— Към… към… към Радова!
Тъй като тя заекваше, предположих, че не признава докрай. Затова й заповядах:
— Кажи всичко! Защо премълчаваш другите места? Ако не си откровена, ще донеса пейката и ще заповядам на момичетата да те набият с камшика.
— Ще кажа, ефенди. Тръгнаха за Радова, а оттам ще продължат за Жиганци.
— При месаря Чурак, който живее там, ли отиват?
— Да, при него.
— А после ще се отправят към планинската колиба, нали?
— Ти знаеш ли я, ефенди?
— Отговаряй!
— Да, там ще ходят.
— А после?
— Не знам.
— Какво ще правят по онези места?
— И това не можах да разбера. Моят господар не ми казва такива неща.
— Той винаги тайно ли върши работите си с мюбарека?
— Никога не узнавам какво правят. Но често ходеше в планината, а мюбарекът идваше нощем у дома.
— А какво друго знаеш за тези работи?
— Нищо, абсолютно нищо, ефенди. Казах ти всичко, което знам.
— Мисля, че казваш истината, затова няма да те измъчвам повече. Но сигурно си чувала названието «аладжи»?
— Не съм.
— Ефенди — каза адвокатът, — в какво са замесени те?
— Познаваш ли ги?
— Не, но съм чувал да говорят за тези двамата.