— Значи са двама? Какво си чувал за тях?
— Те са най-жестоките разбойници, по тези места, двама братя, огромни на ръст, чиито куршуми никога не пропускат целта си и чиито ножове винаги улучват мястото, към което са били хвърлени. Чаканите им били страшно оръжие. Хвърляли ги толкова надалеч, че летели като куршуми и улучвали с такава точност тила на противника, чийто гръбнак искат да счупят, че сякаш самият шейтан хвърля секирите им. Никой не може да се равнява с тях и в използването на прашки.
— Къде се подвизават?
— Те са навсякъде, където има убийства и грабеж.
— Били ли са вече някога тук?
— В Остромджа още не, но околностите са навестявали. Неотдавна ги били видели около Кочани.
— Това не е много далеч оттук, нали? Мисля, че на кон може да се стигне за около пет часа.
— Изглежда, добре познаваш околностите?
— О, не, просто преценявам приблизително. А откъде са двамата братя, сигурно не знаеш?
— Казват, че били от Калканделен, от планините Шар Даг, където живеят скипетарите.[9]
— А защо ги наричат аладжи?
— Защото яздят два пъстри коня, които са обладани от дявола, както и господарите им. Сигурно са родени на тринайсети мухарем, това е денят, в който дяволът е бил прогонен от небето. Господарите им всеки ден им дават да ядат по един написан стих от корана, затова са неуязвими, бързи са като светкавици, не ги ловят болести и никога не стъпват накриво.
— Мюбарекът е извикал тези аладжи да ме издебнат и убият.
— Откъде знаеш?
— Човекът, който е подслушвал всичко горе при колибата, е чул и това.
— Вярваш ли му?
— Разбира се.
— Може и така да е, защото са виждали двете страшилища наоколо. Ефенди, пази се! Трийсет мъже като теб са безсилни пред тези двама скипетари. Ако те хванат, с теб е свършено. Не ти мисля злото.
— Благодаря ти за съчувствието, но не се страхувам от тях! Със себе си имам закрилник, на когото мога да се осланям.
— Кой е този закрилник?
— Хаджи Халеф Омар, когото ти вече видя. Лицето на мъжа се издължи от учудване, той вдигна вежди и попита:
— Той ли? Този дребосък!
— Да, но не го познаваш.
— Наистина чудесно умее да си служи с камшика. Но какво може да се направи с кърбъч срещу двама силни юначаги!
— Значи мислиш, че дори трийсет мъже като мен трябва да се страхуват от двамата ездачи на пъстрите коне. А аз ти казвам, че и петдесет души като тях са безсилни пред Хаджи Халеф. Аз съм под негова закрила и не се страхувам от никакви врагове.
— Щом мислиш така, то тогава на теб наистина не може да ти се помогне и ти си загубен.
— О, не! Трябва да знаеш, че хаджията всеки ден изяжда не само по един стих, а по цяла сура от корана. Затова дори и гюлле от оръдие би рикоширало от тялото му. Никой не може да го прониже или застреля. За целта гълта ножове, байонети, барут и кибрит. И всичко това толкова му се услажда, сякаш е ял тлъст пилаф.
Той ме погледна със сериозен, изпитателен поглед и след кратко размишление попита:
— Кара Бен Немзи ефенди, ти сигурно се шегуваш?
— Не повече от теб, като каза, че конете на скипетарите били неуязвими.
— Но това е просто невероятно!
— И аз не вярвам в приказките ти за конете.
— О, но то е нещо съвършено различно!
— Същото е.
— Не, ефенди. Стих от корана, написан върху малко парченце хартия, не може да е опасен за един кон. Лесно може да бъде смлян. Но да се гълтат ножове и байонети! Пък и барут и кибрит! Човек може да се пръсне от такива неща.
— Е, наистина има лек пукот, но той става вътрешно, а може и да не се случи, ако вместо една изяде две сури.
— Не мога да го проумея, ефенди, но Пророкът седи на седмото небе и е всемогъщ. Ще разгледам този хаджия по-добре от досега.
— Направи го! Убеден съм, че не го е страх и от сто безделници.
— Мога ли да го подложа на изпитание?
— Как смяташ да го направиш?
— Ще се промъкна зад него с пистолета си и ще се опитам тайно да пронижа с куршум тялото му.
— Направи го — отвърнах аз пак така сериозно, както той смяташе да проведе изпитанието си.
— И мислиш, че Хаджи Халеф нищо няма да забележи?
— Е ще усети, защото чак толкова тайно няма да може да стане. Като се удари куршумът в главата му, все пак ще го почувства, както сигурно се сещаш.
— Разбира се.
— Тогава обаче се страхувам, че не те чака нищо хубаво, и със сигурност трябва да се очаква, че разгневеният хаджия ще забие ножа си в някоя част на тялото ти, което няма да е особено благоприятно за здравето ти.