— Защо ще се ядоса? — попита адвокатът.
— На неверието ти. Не обича да го подлагат на такива изпитания без негово знание.
— Тогава по-добре да се откажа или поне да го помоля за разрешение. Мислиш ли, че ще ми го даде?
— Да, ако аз се застъпя за желанието ти.
— Направи го тогава, моля те.
— Ще говоря с него. Но сега имаме по-важна работа. Убеден ли си вече във вината на коджабашията?
— Напълно.
— Тогава го предавам в твои ръце. Трябва да арестуваш и двете заптиета, защото те са му помагали. Що се отнася до мен, нямам желание повече да се занимавам със случая.
— Но как ще се справя без теб, ефенди?
— Би трябвало да знаеш, нали си мюде-и-умуми. Когато падишахът ти е поверявал тази важна служба, той ти е дал необходимите пълномощия и вярвам, че ти ще оправдаеш доверието му.
— О, да, разбира се. Ще бъда строг и справедлив съдия. Да затворя ли и жена му?
— Не, тя е трябвало да се подчинява. Жената няма душа и няма да иде в рая: следователно не бива да бъде наказвана за грехове, които мъжът й е извършил.
Това прозвуча толкова добронамерено в ушите на старицата, че тя хвана висящите ресни на пояса ми и ги притисна към челото си. Аз бързо излязох, за да не слушам благодарствените й слова.
Адвокатът ме последва, носейки кафтана в ръка, а парите мушна в пояса си. Сигурен бях, че от този момент нататък той ги смяташе за своя собственост. А може би след заминаването ми щеше да твърди, че съм ги взел със себе си.
Вън ни очакваха, тъй като междувременно бяха дошли и други хора, както и смелчаците, които по заповед на двамата гостилничари бяха ходили да устроят засада на бегълците. Не бяха успели да направят обаче нищо, защото иначе щяха да водят престъпниците.
Ибарек се приближи към мен и попита най-сериозно:
— Не ги ли хванахте, ефенди?
— Не, както сигурно вече си чул.
— И ние не успяхме.
— Така ли! Така поне няма да си отправяме взаимни упреци.
— Разбира се. Изпълнихме дълга си.
— И как направихте това?
— Извикахме съседите и хукнахме натам, където ни изпрати.
— Колко души бяхте?
— Дванайсет.
— Напълно достатъчно. Дванайсет срещу четири.
— Бяхме и въоръжени. Щяхме да ги избием до крак.
— Да, знам, че Остромджа се слави с храбрите си жители. Нищо ли не можахте да видите и чуете?
— О, напротив! Много неща!
— Какво? Разкажи ми!
— Видяхме огъня и се зарадвахме.
— Така ли? Защо?
— Мислехме, че сте изгорили крадците в колибата.
— Не, не съм чак толкова храбър. Впрочем те изобщо не бяха в колибата.
— После видяхме, че хората тръгват с факли през храстите.
— Бил съм аз с приятелите си.
— След това чухме викове и ругатни.
— Познахте ли гласовете?
— Разбира се. Първо мюбарекът ви подвикна, а после отгоре изрева Хаджи Халеф.
— Значи си бил сигурен, че е мюбарекът.
— Разбира се. Всички познахме гласа му.
— Тогава е трябвало да хванете и него, и придружаващите го.
— Нямаше как. Щяхме да нарушим заповедта ти.
— Какво? Как? В какъв смисъл?
— Ти ни заповяда да им преградим пътя, което и направихме. Но те се изхитриха и не минаха по пътя, а през угарта между пътя и реката.
— И вие не се насочихте натам?
— Не. Биваше ли да напуснем поста си? Храбрият мъж стои докрай там, където са го поставили.
Ибарек изрече тези думи с гордо достойнство и предизвикателно ме погледна, сякаш очакваше особена похвала. Вероятно в този момент не съм направил особено умна физиономия, защото Халеф ме побутна и прошепна:
— Сихди, затвори си устата. Да не искаш да глътнеш този смелчага?
Наистина бях доста слисан от тази странна защитна реч. Но нима беше чудно? Какво да се прави с такива хора? Да ги упрекнеш? Не. Да ги похвалиш? Още по-малко. За щастие в това затруднено положение се появи един конник, а именно адвокатът. Като най-вишестоящ управник в момента, него особено много щеше да го интересува съобщението на изключително храбрия гостилничар, но не го беше чул, а и той не сваляше очи от хаджията. Адвокатът застана между него и мен и тихо каза:
— Ефенди, сега е най-подходящият момент!
— За какво?
— За застъпничеството, което ми обеща пред Хаджи Халеф. Или няма да удържиш на думата си?
Да се ядосвам ли трябваше, или да се смея? Добрия адвокат го вълнуваше повече неуязвимостта на Халеф, отколкото повереният му съдебен процес.
— Сутринта, след като се наспим — обясних му аз. — Сега трябва да изпълниш задълженията си.
— Кои?
— Ето там е коджабашията, а в ръцете ти е кафтанът му. Тези хора чакат изобличаването му, а ти още се бавиш? Изглежда, нямаш намерение да изпълниш дълга си.