Старецът започна шумно да протестира. Но на мен ми беше омръзнало и не исках да слушам повече нищо. Махнах на тримата си спътници да дойдат и се отдалечих. Двамата храбри гостилничари, които така безстрашно бяха стояли на поста си, ни последваха. Вън пред портата чакаше една жена, която веднага щом ме видя, се приближи към мен. Беше Небатия.
— Ефенди — каза тя, — чаках те. Страх ме беше.
— Защо?
— Страхувам се от отмъщението на съдиите. Ти издаде ли, че аз съм ти разказала всичко?
— Не, нито дума.
— Благодаря ти! Значи мога да бъда спокойна.
— Напълно. Ще се погрижа да сложа край на неволите ти веднъж завинаги. Като се развидели, ще дойда у вас.
— Винаги си добре дошъл, ефенди, защото появата ти беше за мен като изгрева на слънцето. Аллах да ти дари спокоен сън и щастливи сънища!
Тя си тръгна.
Тогава си спомних за нещо, което ми беше хрумнало в планината. Извиках й да се върне и я попитах:
— Познаваш ли растение, наречено хадад[10]?
— Да, много добре. Бодливо е и има горчиви плодове, подобни на зърна от черен пипер.
— Расте ли по тези места?
— Тук не, но към Баня има.
— Жалко! Трябват ми листа от това растение.
— Ще ги получиш.
— От кого?
— От аптекаря, на когото съм носила листа от разводниче.
— За какви болести ги използва?
— Като пластир за гнойни рани. Отварата помага при болни уши и гангренясали венци, при замъгляване на зрението и напукване на устните.
— Благодаря ти! Ще ида да си купя.
— Да ти донеса ли такива листа, ефенди?
— Не, сам ще си взема.
Растението има едно специфично действие, което смятах да използвам върху себе си, но не бях сигурен дали мога да му се доверя.
По пътя двамата гостилничари непрекъснато разказваха за геройските подвизи, които щели да извършат, ако четиримата престъпници им бяха паднали в ръцете. Не обръщах внимание на приказките им. Като стигнахме до хана, аз веднага се качих с Халеф в стаята ни, но не беше лесно веднага да заспим. Изминалият ден беше толкова наситен на събития, че превъзбудените ни духове не можеха да се успокоят.
— Сихди — попита хаджията, — колко време ще останем тук?
— Нямам никакво желание да стоя в това гнездо повече от необходимото.
— Аз също, сихди. Отвратих се от тези хора. Утре трябва да тръгнем след Баруд ал Амасат.
— Утре ли? Искаш да кажеш днес, защото утрото наближава, за което дори не бях помислил. Като се наспим, ще посетя Небатия, а после ще продължим пътя си.
— Ако не ни принудят да останем!
— Няма да позволя да ме спрат.
— Правилно ли постъпих, като накарах съдията да опита камшика ми?
— Хм! — изръмжах аз.
— Или спокойно трябваше да приемем обидата му?
— Не, в това отношение ти давам право. Той наистина си заслужи боя.
— И още един го заслужаваше.
— Кого имаш предвид, Халеф?
— Адвоката. И той е негодник като другия. Колко щях да се радвам, ако ми беше разрешил да изпробвам върху него камшика си!
— Скъпи Халеф, ти съвсем си се пристрастил към камшика си, но това е много опасно.
— Сихди, не сме ли създадени да се противопоставяме на тези опасности?
— Да, досега имаше късмет.
— И ще продължавам да го имам.
— Дори и когато не съм при теб ли? Винаги съм успявал да те отърва, като се заплетеш в разни истории с камшика. Но по-късно това вече няма да е възможно.
— Изобщо не искам да мисля за това, сихди.
— Въпреки това ще трябва от ден на ден да свикваш с тази мисъл. Все някога ще се разделим. Теб те зове твоята родина, а мен — моята. За съжаление двете се намират на голямо разстояние една от друга и ще трябва да се сбогуваме.
— Завинаги ли?
— Вероятно.
— И никога ли няма да дойдеш в Арабистан?
— Какво представлява човешкото желание? Полъх в сравнение с волята Божия.
— Тогава ще се моля на Аллах да те принуди отново да дойдеш. Какво имаш в твоята страна? Нищо, абсолютно нищо — нито пустиня, нито камили, нито дори фурми и жалки диви дини, които и чакал не би искал да яде.
— Имам повече неща от теб — родители, братя и сестри.