— А аз — моята Ханех, украшението сред жените и момичетата. Кое момиче ще дойде при теб, след като вече никой не те познава в родината ти? А при бени араб можеш да избираш и да си вземеш най-хубавата — с изключение на моята Ханех. В твоята родина може и да е хубаво, но все пак не е като пустинята. Само помисли: не можеш да набиеш с камшик човек, който те е обидил, защото той ще отиде при кадията и ще те затворят или ще трябва да платиш петдесет пиастъра глоба. А у дома аз мога да набия дори и кадията, ако го заслужава. А каква храна само трябва да ядеш! О, Аллах!
— Нямаш абсолютно никаква представа.
— О, казвал си ми някои неща, а в Стамбул разпитвах много хора за твоята родина. Там има картофи, които се ядат с една дребна риба, която само пиян човек може да яде. Освен това има моркови и гъби, чиято отрова разяжда вътрешностите. Има и стриди, които приличат на охлюви, а кой би седнал да яде охлюви! Ядете също и раци, които се хранят с умрели жаби и дори с нечистотии. Сигурно е ужасно да се живее така! На всичко отгоре с железницата пътувате в кафези, в които човек не може да стои изправен и като се срещате един друг, трябва да си сваляте шапките и да осквернявате главите си.
Ако някой живее при друг човек, трябва да плаща голям наем, а който работи усърдно съгласно заповедите на Аллаха, за да храни близките си, му събират данък. Ако някоя жена си изпусне носната кърпичка, всички мъже трябва да скочат, за да я вдигнат. А ако някой мъж иска да пуши чибук, се налага първо да иска позволение от жените. Когато хората ви искат да видят колко е часът, се вторачват в църковните кули, а ако някой свещеник иска от вас да живеете по волята Божия, обидно го наричат поп. Ако някой има хрема и кихне, което е белег на оздравяване и облекчение, му викат «Господ да ти помогне»! А ако кашля, защото има туберкулоза, мълчите, въпреки че е къде по-опасна от хремата. Младежите ви си слагат на носовете очила със стъкла от прозорци, а мъжете вместо корана денонощно изучават играта на карти. Щом някой реши да се весели, носи дрехите и леглата си в заложната къща и после като луд подскача в танцовата зала. Може ли да е хубаво в подобна страна? Кажи ми, наистина ли копнееш за нея, сихди?
Дребният доблестен хаджия нямаше ясна представа за живота в Европа. Но какво можех да му отговоря? Макар да преувеличаваше, а някои неща да бе разбрал неправилно, все пак не можех по принцип да не му дам право.
— Е, какво ще кажеш — повтори той, като не му отговорих веднага.
— Доста от казаното от теб е неправилно. Освен това се отнася за всички страни на Запада. Образованието дава много неща, които иначе няма откъде да се получат, а…
— За образованието, което не носи нищо добро, благодаря. Моето образование се състои в това, че се подчинявам на Аллаха, обичам своя господар и приятел и показвам на всеки подлец камшика си. Щом стигна до местата, където започва образованието, се връщам обратно.
— Значи не би искал да ме придружаваш по-нататък?
— Теб ли? Хм! Да, ако можех да бъда при теб и Ханех беше с мен, щях да остана и нямаше да ме е грижа за нищо друго! След колко време ще стигнем до тези страни?
— Ако нищо не ни задържа по пътя ни, ще ни трябва малко повече от седмица, докато стигнем до морето.
— А после?
— Разделяме се.
— О, сихди, толкова бързо ли?
— За съжаление! Ще заминеш с кораб за Египет, а оттам ще отидеш при племето на твоята Ханех, а аз ще тръгна на север, към страната, чиито условия не ти харесват особено, но щеше да я обикнеш, ако можеше да я опознаеш.
— Не съм предполагал, че ще се разделим толкова скоро. Но мисля, че все пак имам една утеха.
— Каква?
— Че тук няма да можем да се придвижим толкова бързо. Четиримата престъпници пред нас ще ни създадат още много работа.
— И аз съм на това мнение, още повече че в играта влизат и двамата аладжи.
— Петнистите ли? Научи ли нещо ново за тях? Разказах му каквото бях чул от адвоката, като споменах също, че суеверният човек го смята за неуязвим.
— Сихди — изръмжа Халеф, — това може да стане много опасно за мен!
— О, не!
— Сигурно! А какво ще се получи, ако този турчин за проба ми пусне един куршум в главата?
— Няма да го направи, защото го е страх от ножа ти.
— Вярно е, сихди. Впрочем ние няма да стоим тук дълго и ще внимавам. Но все пак ще ми е забавно, ако можем да го измамим.
— Мислих вече по въпроса. Това би могло да бъде голямо предимство. Враговете ни сигурно ще изпратят хора да ни наблюдават и тогава ще е от полза, ако смятат един или двама от нас за неуязвими.
— Не можем ли да го направим, сихди? Хаджията беше толкова въодушевен от тази мисъл, че стана от леглото.