— Да, скъпи, добри ми сихди, знам тайната му от теб. Рих има повече ум от някои глупави хора. Той разбира всяка дума, всеки звук, всеки жест. Жребецът умее да бъде по-благодарен от човека за всичко, което правят за него. Ще се отнасям с него като с мой приятел и брат.
— Убеден съм.
— Да, можеш да разчиташ. Колко време ще мога да стоя на седлото ти? Цял час ли?
— Много повече. Може би цял ден.
— Какво! Как! Ефенди, сихди, приятел и притежател на моята душа! Сърцето ми е изпълнено с блаженство — та чак ще се пръсне. Аз съм само един беден, незначителен, глупав бен араб, а ти си най-достойният от достойните. Въпреки това ще позволиш устата ми да докосне твоите устни, които ми съобщиха такава радостна вест. Ако не те целуна, ще се пръсна от възхищение.
— Е, Халеф, не бива да се пръскаш. Нали не се пукаш, като гълташ ножове, байонети, барут и кибрит.
— Не, не се пукам, но вътрешен взрив има — извика той, смеейки се весело.
После почувствах брадата му — шест косъма отдясно и седем отляво — да докосва моите мустаци. Той толкова ме боготвореше, че не се осмели на истинска целувка. Притиснах към себе си добрия, сърдечен човек и звучно го мляснах по бузата, но от блаженство той не се самозабрави, а скочи и застана пред мен безмълвен, докато не го попитах:
— Е, Халеф, няма ли да говорим повече?
— О, сихди — отвърна той щастлив, — знаеш ли какво направи? Целуна ме, ти ме целуна!
После го чух, че направи няколко крачки и тършува из вещите си.
— Какво правиш? — осведомих се аз.
— Нищо. Утре ще видиш.
Мина известно време и по шума разбрах, че той отново се приближава към постелята си и седна върху нея. После попита:
— Значи ще яздя Рих цял ден? Защо толкова дълго? Няма ли да си с нас?
— На този въпрос сега не мога да ти отговоря, защото самият аз все още не знам какво ще се случи. Ще се опитам да променя възможно най-неузнаваемо външността си и тогава…
— О, въпреки това ще те познаят!
— Съмнявам се, защото аладжите все още не са ме виждали. Само съм им бил описан.
— Да, в такъв случай е възможно да ги заблудиш. Но няма ли самите те да дойдат в Остромджа?
— Не е много вероятно.
— Защо? Мислиш ли, че тук не се чувстват в безопасност?
— Едва ли. Както ми описаха аладжите, тъкмо обратното е, те са в състояние да вдъхнат ужас на цялото тукашно население. Но не бива да се показват тук пред мен, затова ще ме издебнат извън града. Съвсем сигурно е. Дори няма да вземам със себе си пушките, а ще ги оставя на вас. Ще потегля сам и ще се преструвам на обикновен жител на тази област. Ще успея да видя разбойниците.
— Дори и ако са се скрили?
— Също и тогава. Ако се натъкна на някое място, удобно за нападение, ще потърся следи и сигурно ще ги намеря. Какво ще се случи след това, все още не знам.
— Но ние трябва да знаем какво ще стане!
— Разбира се. Вие бавно ще тръгнете по пътя за Радова. След два часа се минава през реката и най-много след още три часа ще пристигнете там. Ако по пътя не се случи нищо и не ви направи впечатление нещо, се отбийте в първия хан вдясно. Възможни са три варианта. Или вече ще съм там…
— Така ще е добре, сихди.
— Или отново ще съм тръгнал…
— Но ще си оставил вест за нас, нали?
— Или още няма да съм пристигнал. В такъв случай ще чакате, докато дойда.
— А ако не дойдеш?
— Ще дойда със сигурност!
— Ти си човек и е възможно да грешиш. Може да ти се случи нещо и да имаш нужда от нашата помощ.
— Тогава на другия ден ти ще се върнеш обратно, но сам и не преди да стане обед, и не с жребеца. Той ще остане при Оско и Омар в хана. Не искам да го излагам на опасност. По обратния път ще намериш някакъв знак от мен. Затова трябва да поговорим предварително. Сега нищо повече не може да се каже. Хайде да довършим разговора си. Трябва ни почивка и трябва да се опитаме да се освежим със сън.
— Не мога да заспя. Фокусът с куршумите и жребецът не ми дават покой. Лека нощ, сихди!
— Лека нощ!
Напълно вярвах на дребосъка, че е страшно развълнуван. Имаше три същества, на които принадлежеше сърцето му. Знаех, че аз съм на първо място сред тях. После беше ред на Ханех, «украшението сред жените и момичетата», а сетне беше ред на жребеца. Това, че щеше да язди Рих, беше изключително събитие. Убеден бях, че няма да може да заспи.
Така и стана. Аз самият бях доста превъзбуден и не можех истински да си почивам. Ако не бях срещнал добрата Небатия в планината, където беше отишла заради белия трън, тя нямаше да чуе разговора и нямаше да може да ме предупреди. В такъв случай смъртта ми на следващия ден щеше да е сигурна. Колко е нищожно човешкото желание пред волята Божия! Дори и да бях най-смелият, най-силният, най-умният и съобразителен човек, без Небатия с мен щеше да е свършено.