Подобни мисли отварят вратата, през която човек поглежда назад към миналото. Блазе тогава на човека, който осъзнава, че наистина е можел да направлява съдбата си, но че има и една силна ръка, която винаги го подкрепя и направлява дори и когато мисли, че е отблъснал тази ръка от себе си! Лежах така, мислейки за различни неща в полусън, докато накрая наистина задрямах.
Трета глава
Неуязвими
Като се събудих и отворих кепенците на прозореца, ме заля ярка дневна светлина. Часовникът ми показваше, че съм спал два часа и половина. Халеф вече беше станал. Намерих го в обора. Той с такова усърдие чистеше жребеца, че не забеляза появата ми. Когато все пак ме видя, попита:
— Станал ли се вече? В къщата всички все още спят. Но е добре, че вече си буден, защото трябва да се приготвиш.
— Така ли? За какво? —- осведомих се аз, въпреки че много добре знаех какво има предвид.
— Трябва да идеш в аптеката.
— Има още време.
— Не, сихди. Правенето на такива куршуми трае дълго.
— Откъде знаеш?
— Не съм толкова глупав, че да не мога да се сетя, сихди.
— Е, може и да си прав, защото ще трябва да сваря и листата. Но не знам къде е аптеката, а в града все още никой не се е събудил, за да ми покаже къщата.
— Следотърсач като теб би трябвало да може да намери и една аптека.
— Ще се опитам.
Отворих портата и излязох навън. Казах си, че аптеката едва ли ще е свряна в някой ъгъл. Сигурно до нея се стига бързо и се намира в центъра на града, а аз се намирах тъкмо там.
Като оглеждах къщите една след друга, забелязах стара порутина. На два вероятно вече разхлабени пирона висеше дълга, изкривена от вятъра дъска, чийто надпис за щастие все още ясно се виждаше.
«Табиб ве еджнеби хаджи доктор Юмер»
Това беше написано с бели букви върху зелен фон и означава:
«Поклонникът от Мека Юмер, лекар по медицина и продавач на лекарствени изделия». Значи този хаджия беше лекар, който или наистина притежаваше докторската титла, или си я бе присвоил.
Вратата беше затворена, но един по-силен удар с ръка щеше да ми даде възможност веднага да вляза. Звънче, каквото в родината ми на такива места обикновено имаше, тук не се виждаше, но на двата края на едно въже висяха два дървени капака, и то на такава височина, че можеха да бъдат достигнати от възрастен човек. Предполагайки, че това би трябвало да представлява домашната камбанка, хванах капаците и ги ударих един в друг. Наистина те издадоха някакъв шум, който би могъл да събуди спящ човек.
Наложи се дълго време да тропам, докато ме чуят. Над мен се отвори капакът на един прозорец, но само отчасти, защото дъските вече се бяха разпаднали. После се появи следното изображение: плешиво теме с цвят на слонова кост, прорязано от напречни бръчки чело, две малки сънливи очи, нос, подобен на чучура на голяма, кафява, глинена кана за кафе, каквато при нас може да се види на село, широка уста без устни, извита брадичка, която не беше по-широка от носа, и накрая от устата му се отрони:
— Ким дир? (Кой е?)
— Хаста (Пациент) — отговорих аз.
— Не асъл хасталък? (Каква болест?)
— Мидем кърък (Стомахът ми е пробит) — обясних аз направо.
— Шимди, шимди! (Веднага, веднага!) — извика господин «докторът» с глас, по който се познаваше, че досега не бе имал подобен случай.
Главата бързо се отдръпна назад, а върху лицето ми — понеже нахално продължавах да гледам нагоре — се посипаха частици от дървения капак. Все пак запазих присъствие на духа и отскочих настрана едва когато дъските вече бяха паднали на земята.
След около минута чух зад вратата шум като от приближаващо земетресение. Няколко котки изпищяха, разлая се едно куче, раздрънчаха се съдове, чу се крясък на неописуем, чудноват женски глас, после във вратата се блъсна нещо, което се оказа самият лекар, защото тя веднага се отвори и ученият господин ме покани с дълбок поклон да се приближа.
Но какво същество видях пред себе си само! Ако сложеха този «лекар и аптекар» в някой от бостаните в родината ми, така щеше да изплаши всички конопарчета, щиглеци, скатии и врабчета, че веднага щяха да отлетят за Африка и никога вече нямаше да се върнат обратно.
Отблизо лицето му изглеждаше още по-допотопно старо, отколкото преди. Беше толкова сбръчкан, че по лицето му не се виждаше дори и едно гладко петънце. Халатът му приличаше на риза, която, макар да се спускаше от раменете до глезените, покриваше едва наполовина голотата му, защото по нея имаше множество дупки и разцепени места. На единия си крак беше обул стар, смачкан пантоф от червена кожа, а на другия — черен филцов ботуш за езда. Но, изглежда, и филцът беше зажаднял за въздух, защото осигуряваше безпрепятствен поглед на пръстите на краката към всички посоки на турската империя. Плешивото си теме бе покрил със стар женски фес, поради бързината, с която искаше да спаси пробития ми стомах.