— Приближи се, ефенди! — каза той. — Влез в бедната фабрика за здраве на твоя незначителен слуга. Радвам се, че тъкмо твоя пробит стомах трябва да излекувам.
— Така ли? Познаваш ли ме?
— Много добре. Ти си говорил на целебния извор с Нохуда, интимната приятелка на моето «заведение», и с Небатия, която ни носи билки, а те ми разказаха за теб. После те видях по време на съдебния процес. Светът е изпълнен с благодарност към теб, а сърцето ми ти пее хвалебствени химни. Плача с горчиви сълзи, че при мен те води болестта. Но аз съм изучил всички ики бин бир илач[11] и ще те избавя от страданието ти. Досега никой не си е тръгвал оттук, без да намери при мен помощ и спасение. Затова спокойно можеш да ми се довериш.
Това звучеше многообещаващо. Юмер изглеждаше така, сякаш не само беше изучил тези две хиляди и едно лекарства, но и ги беше изгълтал и сега страда от въздействието им. И в случай, че се разболея, трябваше да се доверя на този човек! Затова казах:
— Прощавай, о, шифа гюнеши[12], но няма да се възползвам от услугите ти. Аз самият съм хекимбашия, главен лекар в моята страна, и познавам тялото си. То се нуждае от съвсем други лекарства, отколкото телата на тукашните хора. Дошъл съм само да взема цяровете, които ми трябват.
— Вай аджънаджак! (О, колко жалко!) — извика той. — Можех да прегледам цепнатината на стомаха ти и точно да я измеря. Имам мидемелхеми[13], който щях да намажа на единия край на кърпата на тюрбана. Щом сложа кърпата с мехлема върху дупката, след няколко часа зараства.
— Сигурно мехлемът ти е като моя, защото той действа също толкова бързо. Но ми позволи сам да си го приготвя.
— Да бъде както желаеш. Влез в стаята за чудотворни мехлеми и си избери каквото сърцето ти поиска.
Той отвори една странична врата и ме пусна да вляза. Щастливият притежател на аптеката гордо пристъпи след мен. Това, което видях, ме изпълни с онова особено душевно настроение, което обикновено се характеризира с думите «побиват ме тръпки от страх».
Намирах се в помещение, подходящо по-скоро за кокошарник, отколкото за аптека. Ударих си главата в тавана. Подът беше самата майка земя, а стените се състояха от груби дъски, кората от които не беше обелена. На пирони бяха окачени една до друга цели редици малки торбички. От средата на тавана се спускаше едно въже, на което се люлееше огромна помпичка за клизми. Върху една дъска бяха наредени множество ножици с най-причудливи форми, стари вендузи, бръснарски легени и клещи за зъби с дебели по един цол челюсти. По пода се търкаляха всякакви цели и счупени съдове, а миризмата, която се разнасяше наоколо, беше направо неописуема.
— Ето! — каза той. — Това е моята лечебница. Сега ми кажи от какво приготвяш твоя мехлем.
Аптекарят се приближи към мен и напрегнато ме гледаше в лицето. Явно се радваше, че ще може да изкопчи тайната на рецептата ми.
— Имаш ли в някоя от тези торбички садар? — попитах го аз.
— Имам садар. Истиляхи фениси ЛОТОС комар (Науката го нарича лотос.).
Този истински доктор и хеким искаше да ми покаже, че знае латинското наименование на растението. Но тъй като то за съжаление вече беше остаряло, аз му отвърнах:
— Хакики истилахи фениси celtis australis комар. (Истинската наука го нарича celtis australis.)
Доктор Юмер широко отвори уста, погледна ме учудено и попита:
— Нима има две различни науки?
— О, дори повече от сто.
— Аллах! Аз знам само една. Колко садар искаш, ефенди?
— Една голяма шепа.
— Добре! Ще ти я дам в една кесия. Какво друго желаеш, ефенди?
На пода се търкаляше една хартия. Изглеждаше така, сякаш е взета от улицата. Той я вдигна, уви я на фуния, навлажни края с език, за да може да се залепи, и сложи в нея една шепа celtis australis. Тъй като щях да използвам лекарството външно, не протестирах срещу това непринудено държание на аптекаря.
— Имаш ли алкали? — попитах аз.
Юмер разтегли уста в самодоволна усмивка и се осведоми:
— От кой искаш?
— Все ми е едно.
— Ефенди, научих, че родината ти се намира на запад. Имам много хубав алкал оттам, ако искаш, можеш да го получиш.