— Как го наричаш?
— Шавел сую.
— Покажи ми го!
Наистина, както и предполагах, той извади шишенце, на което пишеше: «Eau de Javelle, fabrique de Charles Gautier, Paris».
— Как се сдоби с този алкал? — осведомих се аз.
— Купих няколко шишенца от един Commis voyageur[14], който беше при мен. Идваше от столицата на Франза, която се казваше Прага. Искаш ли още нещо, ефенди?
— Имаш ли живак?
— Да. Използвам го за пълнене на барометрите и термометрите, които правя.
— Така ли? Сам ли ги приготвяш?
— Да. Не ми ли вярваш?
— О, напротив! Който е изучил толкова много лекарства, може всичко!
— Нали? Да, ти си разумен и високообразован човек. Скоро получих голямо количество от Салоники. Колко живак искаш, ефенди?
— Около половин ока. Имаш ли толкова?
— Дори повече.
— Почакай тогава! Искам първо да видя дали имаш и още нещо, което ми трябва.
— Какво е то?
— Кюл куршуни. (Бисмут.) Наистина това е много рядък метал. Дали го имаш?
— Нямам кюл куршуни, но имам кюл калаи (също бисмут), който използвам, като правя белило.
— И това става. Ако имаш една викие от него, ми дай и две викии живак.
Аптекарят коленичи на земята и започна да рови из старите съдове.
— Какво търсиш? — попитах го аз.
— Шише, за да ти напълня живака. А, ето едно.
[#2 Пътуващ търговец. — Бел. нем. изд.]
Той стана и ми подаде бутилката. Тя беше толкова голяма, че сигурно щеше да събере целия му запас от живак, та и още толкова. Вдигнах го срещу светлината, огледах съдържанието му и казах:
— Но вътре все още има стар лак!
— Какво пречи? Ще го измия с вода!
Той се отдалечи с шишето, а аз не се възпротивих на намерението му. След известно време той се върна с почервеняло от напрежение лице.
— Ефенди — оплака се той. — Шишето е омагьосано. Лакът не иска да излезе.
— Така си и знаех. Може да бъде отстранен само с терпентиново масло, защото лакът не поема вода.
— Трябваше да ми го кажеш предварително!
— О, не. Щеше да се обидиш.
— Защо?
— Един аптекар би трябвало да го знае. Впрочем тези неща са известни и на хора, които не са учили непременно химия. Ако ти бях обърнал внимание върху това, щеше да е неучтиво, защото щеше да прозвучи така, сякаш не ти вярвам, че си изучил две хиляди и едно лекарства.
— Ти си много учтив човек. Затова ще ти дам безплатно и лака. Ще изсипя живака върху него. Но къде ми е везната? Ах да, в двора е, защото вчера теглих с нея зайчетата, които ще изядем днес.
О, ужас! Аптекарска везна, върху която се теглят заклани зайци. Като я донесе, видях, че собственоръчно беше издялкал опорната ос на везната от дърво. За показалец служеше парче тел, което се движеше между двата зъба на една вилица за ядене. Блюда бяха една кръгла дървена кутия и капака й. Въпреки това обаче чудноватият уред бе приведен в задоволително равновесие.
На тази везна той измери исканите от мен неща. Бях доволен от цената, която доктор Юмер ми определи, още повече че бисмутът бе на добре оформени кристални ромбоиди.
След като купих и олово, излязох от странния «магазин за здраве» и получих от аптекаря най-добри пожелания за благополучие по пътя.
Отправих се към добрата Небатия, която вече беше станала и с радост ме посрещна. Тя ми показа царя на белия трън, когото разгледах вече по-добре на дневната светлина. Искаше да ми го подари, но аз не го приех. Благодарих на Небатия за предупреждението и й обясних колко важно ще бъде то за мен. Като й казах, че с това тя дори е станала спасителка на живота ми, тя беше направо възхитена. Добрата жена си беше извоювала моята съпричастност и още предишния ден ми бе хрумнало как бих могъл да облекча бъдещето й. Споделих с нея тези мисли.
Парите, които бях намерил у Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и тъмничаря още бяха у мен. Всъщност трябваше да ги предам на някого. Но на кого? На порядъчните власти на Остромджа ли? Ами! На по-висшите инстанции? Лично нямаше да мога да го сторя, защото нямах време за това. Да изпратя куриер? Човекът сигурно щеше да потрие ръце от удоволствие. Пък и тримата, от които ги бях взел, избягаха. Лудост би било да им ги върна. Значи не можех да направя нищо по-добро от това, да ги подаря на нуждаещи се, бедни хора. Към тях на първо място спадаше Небатия.
Разбира се, не можех да й кажа откъде съм взел парите, защото сигурно щеше да се изплаши. А освен това не смятах да й давам цялата сума, защото бях сигурен, че щях да попадна на още други нуждаещи се, а и знаех, че определената за жената част щеше да й стигне, за да се избави от мизерията. Като й дадох парите на четири очи, билкарката занемя от радостно учудване. Не искаше да повярва, че толкова пари могат да бъдат нейни, защото за нея това беше цяло богатство. Сълзите на радост се стичаха по лицето й, а аз направо трябваше да се спасявам от потока благодарствени думи.