— Как може да мислиш така за мен! Аз съм верен служител на падишаха и винаги изпълнявам дълга си. Затова би могъл да ми направиш услугата да се застъпиш пред Хаджи Халеф за мен.
— Добре, ще му напомня.
— А ще позволиш ли да доведа и други хора?
— Нямам нищо против — отвърнах аз.
— Скоро ще се върна. Трябва да кажа на Тома, който сигурно ще иска да види това.
— Кой е Тома?
— Това е човекът, който изпълнява нашите поръчки и е куриер между Остромджа и Радова.
— Честен човек ли е?
— Много. Щом ти вчера си тръгна, той много те хвали. Разказах му, че Хаджи Халеф яде сури от корана и вследствие на това е неуязвим от куршум. Той също искаше да го види. Мога ли да го доведа?
— Доведи го!
Адвокатът бързо се отдалечи.
Мислите на тези хора можеха да бъдат прочетени толкова лесно! У човек веднага възниква подозрението, че този доблестен куриер сигурно е получил поръчение от двамата аладжи да ни наблюдава и после да им даде сведения. Скоро забелязахме резултата от усилията на адвоката. Насъбраха се много хора, от чиито изпълнени с възхищение погледи ни спасяваше само това, че стояхме вътре в стаята. Там ни намери и адвокатът, придружаван от един кривокрак човек, когото той представи с думите:
— Ефенди, това е куриерът Тома, за когото ти разказах. Погледнах изпитателно мъжа и го попитах:
— Значи ти ходиш между Остромджа и Радова?
— Да, ефенди — отвърна той, — но не ходя, а яздя.
— Кога тръгваш пак?
— Вдругиден.
— Чак тогава ли?
Тома потвърди, а аз обясних:
— Това е добре за теб.
— Защо?
— Защото днес този път можеше да е опасен за теб. Ако смяташе да потегляш днес, щях да те предупредя.
— Но ти самият май смяташ да тръгнеш на път? Досега Тома ме бе гледал открито и честно, а при този въпрос погледът му стана остър и пронизващ.
— Наистина — отвърнах му аз привидно непринудено.
— Кога, ефенди?
— Точно по обяд. Човек не бива да язди през непознати гори нощем, още повече пък, ако наблизо са аладжите. Познаваш ли ги?
Той кратко отрече.
— Но си чувал за тях? — продължих да питам аз.
— Малко. Адвокатът ми каза, че щели да те нападнат.
— Ако двамата братя са достатъчно умни, няма да ме закачат, защото не обичам да се шегуват с мен.
— Да, чух вече, ефенди — усмихна се Тома дяволито. — Теб и хората ти не ви лови куршум.
— О, това не е всичко!
— Да, дори куршумът се връща обратно към този, който го е изстрелял.
В погледа му проблесна лукавство, сякаш искаше да ми каже:
«Слушай, ти не си вчерашен, но аз съм още по-малко, хайде да не се правим на интересни.» По-умен беше от адвоката. Той сигурно също бе забелязал усмивката му и правилно я беше изтълкувал, защото го попита:
— Май не ти се вярва, а, Тома?
— О, щом сам ефендито го казва, трябва да му се вярва!
— Същото те съветвам и аз. Би било обида да се съмняваш в това. Ти винаги си бил учтив човек.
— Да, Аллах ми е свидетел. Затова мисля, че и ефендито трябва да е учтив и да ни докаже, че е неуязвим.
Халеф наблюдаваше и него, и мен. Беше му станало навик, щом говорим с някого, да чете по лицето ми какво мисля за този човек. Беше разбрал, че не се отнасям приятелски с куриера, защото сложи ръката си върху дръжката на камшика и каза:
— Тома, ти да не би да искаш да учиш на учтивост нашия прочут ефенди? Ако смяташ, че можеш да го направиш, готов съм с камшика да изпиша върху гърба ти всички параграфи на учтивостта. Ние сме привърженици на Пророка и верни поданици на падишаха и няма да понесем нищо обидно от някой си на име Тома. Така може да се нарича само един неверник, на когото е разрешено да яде само корите от дините на мюсюлманите. Впрочем ще ви докажем, че не ви лъжем, и ще видите знамения и чудеса, пред които ще си затворите човките. Няма ли да започваме, сихди?
— Да, Халеф, щом желаеш.
— Искам. Хайде да излезем на двора!
Като излязохме, дворът беше пълен с хора, очакващи с любопитство чудото, обещано им от адвоката. Намиращите се наблизо хора ни гледаха с широко отворени очи, а тези, които бяха по-надалеч, протягаха вратове, за да видят всяко от движенията ни. Малкият хаджия извади камшика и с няколко удара наляво и надясно освободи пространство, в края на което имаше малък навес.
— Ще ми дадеш ли патроните, сихди? — попита ме той тихо.
— Не. Искам да съм съвсем сигурен, че няма да се случи някакво произшествие. Първо ще вземем истински оловен куршум. Ти говори с хората. Притежаваш по-голям ораторски талант от мен.