— Аллах онун ле! (Аллах е с него!) — чух да казва един мъж.
— Шейтан сахиби! (Господар е на дявола!) — отвърна друг.
— Как би могъл дяволът да го закриля, щом яде корана? Не, Аллах е велик!
Докато пред навеса се изреждаха Халеф, Оско и Омар, сред зрителите се разменяха най-различни мнения. Вероятно и тримата ми спътници също не бяха вярвали особено в начинанието. Но след като куршумът не ми навреди, без страх изявиха готовност да стрелят и по тях. Само от финта с улавянето на куршума трябваше да се откажат, защото едва ли щяха да могат да го направят. По-добре беше сам да се погрижа за това. Заставах близо до тях и при натискането на спусъка замахвах във въздуха, за да мога веднага след това да давам по един оловен куршум, с който да се стреля за проба и по дъската.
След като Халеф, Оско и Омар също доказаха неуязвимостта си, се разрази неописуема буря от възторг. Хората напираха към нас, за да ни пипнат, да ни огледат и разпитат. Щяха да ни трябват няколко дни, за да можем да отговорим на всичките им въпроси. За да се избавим от напора им, отново влязохме в къщата.
Оттам наблюдавах Тома. По оживените жестове, с които се опитваше да опише случилото се на хората, стояли по-назад, разбрах, че се бе избавил от неверието си. Махнах на Халеф да дойде при мен и му показах куриера.
— Не го изпускай от очи! А ако успееш, проследи го незабелязано и го наблюдавай.
— Защо, сихди?
— Подозирам, че аладжите са го изпратили да ни шпионира.
— Ах! Затова ли присви едното си око, като го видя за първи път. Веднага си помислих, че не му вярваш. Но с какво би могъл да ни навреди?
— Куриерът ще съобщи на двамата скипетари, че ще тръгнем оттук по обяд.
— Но Тома нали каза, че няма да пътува?
— Той излъга, не му вярвай! Като се върне сега вкъщи, ти ще излезеш извън града и ще се скриеш някъде по пътя, водещ за Радова. Като мине оттам, ще ми съобщиш.
— А ако Тома не дойде?
— След около два часа ще се върнеш. Може да се предположи, че няма да тръгне по-късно.
Осведомих се къде има бръснарница и се отправих натам, за да ми подрежат косата и брадата. Притежателят на бръснарницата също беше гледал нашето чудо. В Ориента баните са любимо място за събиране на разпространителите на новините. Затова не бях изненадан, като заварих бръснарницата пълна с хора.
Добрите хорица дебнеха всяко мое движение и стояха мълчаливо, докато бръснарят се въртеше около мен. Един от тях, който седеше точно зад мен, винаги посягаше напред, за да хване отрязаните коси, докато бръснарят, чиито гневни погледи се бяха оказали безплодни, не го ритна силно и извика:
— Крадец! Всичко, което падне тук, е моя собственост. Не ме ограбвай!
По обратния път се отбих в магазина на един търговец на чорапи и при друг — на очила. Купих няколко чифта дълги чорапи, които стигаха чак до бедрото, и очила със сини стъкла. В трети магазин се снабдих със зелен тюрбан, какъвто може да носи само потомък на Пророка, и с това вече имах всичко, което ми трябваше.
Бях се бавил около час. Като се върнах в хана, и Халеф вече също беше там.
— Имаше право, сихди — съобщи ми той. — Куриерът замина.
— Кога?
— Няколко минути, след като се бе прибрал вкъщи.
— Значи предварително е бил подготвен.
— Сигурно, защото иначе тепърва трябваше да оседлава животните си.
— Какви бяха?
— Тома язди катър и води четири натоварени магарета, всяко от които е вързано за самара на предишното, а първото — за седлото на катъра.
— Бавно ли яздеше куриерът?
— Не. Като че ли бързаше.
— Тома иска да занесе възможно най-бързо новината на мъжете. Но това не би могло да ни навреди. Сега аз потеглям на път, а вие ще напуснете Остромджа по обяд.
— А остава ли в сила това, което ми каза преди лягане?
— Разбира се.
— Значи ще яздя Рих?
— Да, а аз ще взема твоя кон. Оседлай го и отново излез извън града. Вземи си обаче и сандалите.
— Защо, сихди?
— Трябва да ми ги заемеш, защото аз ще ти дам дългите си ботуши за езда.
— Да не би да се налага и да ги обувам?
— Не, малчо. Ще се изгубиш в тях. Ще ти дам всичките си неща, които трябва да пазиш, и най-вече пушките. Първо ще се сбогуваме.
Сбогуването, разбира се, стана по-трудно, отколкото си мислех. Ханджията Ибарек, който също искаше да се връща вкъщи, ми обеща да нареди да напердашат здравата двамата братя, които се бяха настанили в хана му. На мен обаче не ми се вярваше, че храбрият герой има необходимата смелост за това.